Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Либертарианска защита на необлагаемия минимум

Либертарианска защита на необлагаемия минимум

taxes

Идеята на управляващите и Реформаторския Блок за квази-необлагаем минимум и „сериозна промяна в плоския подоходен данък, която да влезе в сила от 2014 г.” определено разбуни духовете и предизвика интелектуален дебат. Накратко, предлага се въвеждането на форма на необлагаем минимум за минималната работна заплата. Предложението е всички да продължат „да си плащат 10% данък върху облагаемия си доход, но платеният данък да се връща на всички, които получават минимална работна заплата в началото на 2015 г.” По форма, мярката се различава от традиционен необлагаем минимум (прилаган и в България допреди 5 години), отнасящ се до всички данъкоплатци.

Идеята бе яростно атакувана най-вече от десните икономисти и браншовите организации като популистка, вредна, ощетяваща бюджета и създаваща предпоставки за социално напрежение, неравнопоставеност и измами. Обратно и логично, тя бе защитена от предлагащите я политици и синдикатите като социална и анти-кризисна. Зад нея застанаха и от Реформатоския блок, с което едва ли не поставиха под съмнение пазарната си настроеност.

Тоест, имаме две популярни защити: едната е социалната. Тя гласи, най-общо, че така се помага на хората с ниски доходи едва ли не социална политика през данъците. (Или разходите на правителството, което връща парите впоследствие). Втората, но академично облечена защита, която е застъпвана и от Реформаторския Блок, гласи, че с останалия разполагаем доход ще стимулира потреблението, а оттам и икономическия подем по рецептата на лорд Кейнс.

Стимулирало се потреблението? А защо не спестяванията/инвестициите или пъхането на парите под дюшека при положение, че това са други две алтернативи пред иначе свободните хора – не се знае. Самото потреблението не води до икономически растеж за разлика от спестяванията и инвестициите. Все пак, дали ще потребяват, спестяват/инвестират или ще кътат пари за черни дни си решават свободните граждани, според това как искат да използват собствеността си. Пседво-научното политиканстване какво „е добро за икономиката” е безпредметно.

И двете защитни тези са леви до мозъка на костите си. (Както впрочем и самият Кейнс, който може да бъде наречен „либерал” само в крайно широката дефиниция на днешните либерали в САЩ. Които и по форма, и същина са социалисти). Така, споменатите защити на необлагаемия минимум „пропускат целта” и се основават на крайно грешни икономически, логически и морални предпоставки.

В случая обаче, макар и с грешни аргументи, адвокатите на мярката са прави в заключенията си – полезността й. Поне от гледна точка на третата, останала невидима и глуха засега – либертарианската позиция в подкрепа на мярката. Либертарианската теза влиза в остър идеен сблъсък с критиката на някои десни икономисти към предложението. А от гледна точка на обективността следва да се представи като контрапункт на тезите им.

Забележете, че всяко едно предложение за политика – било чрез данъчната система, било чрез разходите или законите се базира на някакъв етичен кодекс. Едно предложение не може да е просто „експертно”, икономически и научно неутрално, защото засяга различни страни по различни начини и само наличието на обективен етичен кодекс може да служи като мерило за оценката му. Какво е добро и какво лошо? За кого е вредна една политика, и за кого обратно – полезна? Дали за работещите на минималната работна заплата, мярката е „неефикасна” и „вредна”, при положение, че няма да плащат данъци? Разбира се, че не. За да бъде оправдано оценъчното твърдение като „вредна политика”, следва изрично да се дефинира етичната предпоставка, от която то изхожда.

Либертарианската визия за държавата и данъците

Важно: либертарианците изхождат от предпоставката за върховенство на правото на живот на индивида и частната собственост, като проява на това право – всеки разполага със собствеността върху плодовете на труда си, поддържащи живота му (в случая доход за свършена работа). Според либертарианската етика и обективния морал данъчното облагане, бидейки насилствено, е нетна социална загуба и намалява „социалната полезност”. Ако не беше така – хората щяха доброволно да си плащат данъците, а не репресивният държавен апарат да им ги иззема насила.

Следователно всяка политика, на връщане на насилствено иззетите доходи от хората е правилна от морално-етична и икономическа гледна точка. Ресурсът трябва да остане в свободните хора, които да го насочват на пазарен принцип към дейности, задоволяващи техните желания, нужди и цели, а печалбите и загубите на предприемачите регулират процеса на ефикасното използване на оскъдните блага. Алтернативата е – ресурсът да се иззема от централните плановици и да се харчи и пропилява по тяхно усмотрение и в тяхна полза. Икономическият резултат: мизерия и нисък стандарт на живот.

Исторически примери имаме бол.

Критика към т.нар, „дясната критика” на необлагаемия минимум

За жалост, като се атакуват правителствените предложения и мерки от десните икономисти у нас, то все по-често се прави не въз основа на морално-етичните принципи на свободата и частната собственост, както бихме очаквали от адвокатите на свободния пазар, а с разчети как еди-какво си би се отразило негативно на бюджета. Така, някои десни икономисти у нас, вероятно повлияни от злободневната практичност на реалността, са се превърнали в блюстители на държавните приходи срещу т. нар. „сива икономика”, разбирай гражданите да получават собствените си доходи, преценявайки сами какво да правят с тях, къде да ги харчат или инвестират.

Да разгледаме един по един „модерните десни аргументи” срещу необлагаемия минимум.

Един от основните аргументи гласи, че необлагаемият минимум на практика представлява субсидии за една определена част от населението. Ами не, тези т. нар. „субсидии” са част от дохода – само и единствено – на онези, от които насилствено е иззет и след това върнат. Либертарианският аргумент трябва да е не, че ще се връщат парите на собствениците им (сиреч ще се натоварва разходната част на бюджета) или че това създавало възможност за измами. А по-скоро: че въобще са изземани под каквато и да било форма или че държавата ползва безлихвен кредит от гражданите, използвайки репресивните си структури за налагането на тази неравнопоставена сделка.

Друг аргумент е, че подобна мярка „натоварвала” бюджета с 140-160 млн. лв., като че ли държавата си има някакви свои „разходи” и веднъж иззела тази пари, тя има къде да ги даде и задължително има „политики”, които следва да финансира. От коя политика да се откаже правителството, за да върне тези пари на собствениците им? От коя стока в магазина да се откаже авто-крадецът, ако не открадне колата ви би запитал либертарианецът, ако се следва същата дълбокомислена логика…

Друг „пазарен аргумент” срещу мярката е, че гражданите са третирани различно, тоест създават се условия за социално напрежение между „привилигированите” и непривилигированите. Социално напрежение не трябва да има, а така представен аргументът пречи на доброто разбиране на проблема. Осъзната и облагана (обирана) част от населението не трябва да атакува онази част от съгражданите си, която е успяла да запази своята частна собственост. Агресорът е друг и атаката трябва да е срещу него. Точно така – държавата, присвояваща си чужд доход със сила.

Мярката била предизборна. И какво от това, ако е правилна…

И още: това било първата стъпка за отпадане на плоския данък, чието най-голямо достойнство, изтъква се, е (изненада!): увеличаване на приходите в бюджета и стабилните данъчни приходи в хазната дори по време на криза. За либертарианеца плоският данък и „еднаквото третиране” (пред закона, разбирай държавата), не могат да бъдат нито мантра, нито цел сами за себе си. Обратно, частната собственост и битката срещу насилственото изземане на тази собственост от трети лица – те вече са.

Сам по себе си: дебатът за „прогресивност” на данъчното облагане или „пропорционалност” е изкривен дебат за формата, а не за съдържанието. Въпросът не е толкова дали едни ще плащат повече, а други по-малко – а какво ще е бремето за всеки един индивид. Ако имаме прогресивно облагане на доходите с максимална ставка за най-богатите от 8%, според либертарианските принципи е по-добре, отколкото, ако имаме „плосък данък” за всички данъкоплатци от 20 процента от дохода.  С една дума  истинското достойнство на „плоския данък у нас”, е че ставка му е относително ниска. Само това.

Да не говорим, че дори при плоския данък за една и съща услуга от държавата – ще не ще – човек с доход от 20 хиляда плаща 2 хил. лева, а друг с доход от 2хил. – плаща 200 лв. Представете си килограм домати в магазина да струваше 1лв. за хората с по-нисък доход, а 1000 хил. лв, за милионерите. Ако защитаваме сляпо „формата”, без постоянно да натъртваме съдържанието и да си припомняме есенцията – рискуваме да сведем нещата действително до абсурд.

В защита на плоския данък често се цитира Адам Смит, който твърди, че данъчната система трябва да е проста. Но по същество – „простoтата”, липсата на транзакционни разходи или ефективността на събираемостта не могат да бъдат единствен приоритет и стандарт за оптималната данъчна система. Ниските нива на изземане на частната собственост, посредством данъци са такъв стандарт. Иначе, следвайки тази логика, едно 70 процентово облагане на дохода (че направо 100%!), да кажем, биха били по-лесно приложими от диференцирани ставки с обща данъчна тежест от 20%. Да е по-лесно за пресмятане…

Разбира се, чест прави на пазарно мислещите интелектуалци, че принципът на относително ниски данъчни ставки е смело отстояван, въпреки че цялата данъчно-осигурителна тежест у нас е доволно висока. Важното обаче е не дали облагането е плоско или прогресивно, а дали е ниско. Или да си го кажем направо по либертариански – никакво.

Чуждият опит?

Подоходният данък, например, в САЩ е въведен на практика в началото на 20-и век, след като вече страната прави заявка за тотална икономическа хегемония, икономически просперитет и индустриална база, която все още не може да бъде унищожена, въпреки постоянните и целенасочени опити на щатските държавници повече от век. Не случайно Франк Чодоров нарича данъкът върху доходите – „коренът на всяко зло”.

Чрез този акт държавата и репресивният й апарат се осмелява да атакува най-святото – собствеността, придобита чрез труд и един вид предявява неоспорим иск за едностранна собственост върху живота на индивида. Да се чуди човек, че именно „иконата на свободния пазар” Милтън Фридмън легитимира научно и с авторитета си „изземането” при източника на дохода.  Още един пример, че „защитник на пазара” не значи либертарианец – особено, ако е на заплата от правителството!

Дали необлагаемият минимум ще коства време, главоболия и повече работа на администрацията и гражданите – вероятно да. Но това е само и единствено последствие от огромния, затлъстяващ и угояван за сметка на свободните граждани Левиатан – държавата.

Парадоксално, но се появиха твърдения (пак „в дясно”), че видите ли, това, че има много неграмотни българи, които няма да знаят  как да си пуснат данъчната декларация и да си искат парите е… положително. Как за кого? За разходите на бюджета! Пак да се чуди човек чии интереси защитават „пазарните икономисти” и ако това е „дясно”, какво ли е „лявото”…

Заключение

„Държавата не сме ние”, за да перифразираме едно скандално клише. Това са самодоволните воленсидеровци, които изземат нашата собственост, раздават я на близки фирми, облагодетелстват се, казват ни как и с кого да се договаряме, отнемат дохода ни без да са ни питали, твърдейки, че сами не бихме могли да си предоставим определени услуги един на друг по-добре от тях. Че сме изначално лоши и несъстрадателни и не бихме помагали на хора в беда или бедност.

Истината е, че политиците са хора като нас, паразитиращи на гърба на платците на данъци и преценяващи едностранно колко струват некачествените услуги, които ни „предоставят безплатно”, естествено. С нашите данъци.

Либертарианството не е идеология на кражбата и свободията, както някои твърдят, а напротив – единствената идейна платформа в защита на правото на всеки да се ползва от собствеността над себе си и произведеното срещу труда си.

Да завършим с логично заключение: нека всеки път, когато политиците – независимо от обосновката – поискат да ни върнат отнетото, да им позволим да го направят. Нека данъчните привилегии, облекчения и преференции да са правило, а не изключение. Нека…

Print Friendly