Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Трябва ли да има данък „лукс”?

Трябва ли да има данък „лукс”?

tax_time

През изминалата 2010 година българската икономика не можа да излезе от сянката на кризата. Позитивният характер на различни отчети, статистически извадки, тенденции на макроикономическо ниво и анализи беше спорадичен. Това наложи интелектуалният потенциал  на политиците и икономическите експерти да се фокусира върху обсъждането и изработването на адекватни, ефективни антикризисни стратегии и конкретни мерки, които отново да изведат страната по пътя на просперитета.

Сред многото предложения възможността отделни категории блага, считани за луксозни, да бъдат обложени с по-висок данък особено привлича вниманието. А дебатът трябва ли да се въведе т.нар. данък „лукс” поражда необходимостта от един по-задълбочен и критичен анализ. Изследване, търсещо,  както  реалните параметри на ползата от  подобна мярка, така и доколко тя се вписва с философската парадигма на едно демократично общество, изповядващо ценностите на свободния пазар като свобода на волята и съзнанието, свобода на инициативата, предприемчивост, равенство пред държавата, закона и във възможностите.

В дебата „за” или „против” данък „лукс” отстояването на една поддържаща позиция изглежда трудна (дори непосилна) задача. Най-елементарният довод е осигуряването на допълнителни приходи в държавната хазна, така необходими за попълване на дупките в бюджета. Вътрешно присъщият уклон на правителствата към политики, водещи до бюджетни дефицити, е аксиоматична истина. Просто солидната, нерационална и необоснована обществена подкрепа за едно  грижовно и ангажирано управление крие неимоверна доза политическа привлекателност. А облагането с непреки данъци, какъвто е данъкът за луксозните стоки, е основен инструмент за прикриване на правителствените разходи. Намаляването на бюджетния дефицит от друга страна служи като коз при претендирането за една успешна  фискална политика и дисциплинираност на управляващите.

От гледна точка на цената, измерена в подкрепата на обществото, подобна мярка е възможно най-изгодна. Толкова изгодна, че много се припокрива с понятието за популизъм. Данък „лукс” по дефиниция се налага върху стоки или услуги, които не се определят като такива от първа необходимост или съществени за икономиката. По своята същност той би засегнал една не голяма част от населението, т.нар. богати. От тук и приемливата за голямата част от обществото формулировка, че  тежестта на кризата трябва да се понесе от богатите.

В полза на мярката може да се изложи презумпцията, че по-високият данък ще накара хората да потребяват по-малко обложените стоки. В най-честия случай тези, които ще трябва да вземат това решение са предприемачите, търговци и производители. Открива се възможност потокът от ресурси да се пренасочи от непроизводствената сфера, в която влизат луксозните жилищни имоти, мощните коли, яхтите, всички те представляващи вид скъпо удоволствие, към производствената. Ако косвеният ефект е съмнителната промяна в настроенията и нагласите на индивидите, обективизираща се в освобождаване на средства за увеличаване на чистите инвестиции, то въздействието безспорно ще е стимулиращо за икономиката. Увеличаване на процента пестеливи производители за сметка на разточителните потребители несъмнено ще има като последица увеличено формиране на капитал и следователно националният доход ще се вдигне.

Тук обаче условностите са прекалено много. Такава последица едва ли е преднамерено търсена и по-скоро трябва да се отдава на целенасочен стремеж да се оправдае нещо, чието приложение е повече от абсурдно. Един рационален анализ обезсмисля въпроса дали трябва да се въведе данък „лукс” и разкрива, както неадекватността му от гледна точка на икономическата ефективност, така и несъвместимостта му с принципите на демократичното устройство на обществото и пазарната икономика.

Данъците като общо явление се събират, за да покрият нуждите на държавата в изпълнението на своите неотменими функции. В тази категория влизат поддържане на сигурността и реда в страната, отбрана, защита на живота, правата и собствеността на гражданите, ефективно правораздаване, здравеопазване, образование и осигуряване на т.нар. обществени блага. Дейностите и услугите, които извършва са допустими само дотолкова доколкото чрез тях тя допринася за просперитета и благоденствието на обществото и предоставя такива блага, които хората не биха могли сами да си набавят.

В този контекст определянето на данъците като разход за функционирането на държавната власт звучи задоволително. Разход на гражданите. А всеки разход крие потенциалната възможност да бъде насочен в по-продуктивна дейност. Ето защо колкото повече правителствата разширяват полето си на дейност извън неотменимите им функции, толкова повече ресурс им е необходим и толкова повече данъкоплатците обедняват. Единственият начин да се осигурят условия за просперитет и благоденствие на населението е то да не се облага с допълни данъци, да не се взима от гражданите повече, отколкото реално е необходимо за функционирането на държавата като организация. А ако управляващите не са разчели правилно приходите и разходите си е изпитват затруднение за овладяване на бюджетния си дефицит, по-скоро трябва да се насочат към съкращаване на разходите си, оптимизиране и подобряване на администрацията, усвояване на еврофондовете, изграждане на електронно правителство и т.н..

Още по-ирационална изглежда ситуацията, когато фокусът падне върху конкретният случай – въвеждането на данък „лукс”. Реалният ефект е изключително дискусионен. Нито богатите хора в България са толкова многобройна част от населението, нито предметите, покриващи параметрите за луксозни са изобилстващи, че да се предвиждат съществени приходи, на фона на нуждите. Още повече, че разходите по администрирането им допълнително намаляват очакваните постъпления и напълно обезсмислят мярката.

Възможна негативна последица е преориентирането на потребителските модели. По-високият данък ще насърчи хората да предпочитат по-нежелани от тях, но по-евтини стоки. Намалялото  търсене се материализира в намаляване оборота на тези стоки, което ще удари производителите и заетостта. Теоретично погледнато налагането на данък  върху луксозните стоки удря не купувача, за който се предполага че има парите да си позволи стоката, но средната класа работници, които ги произвеждат. Заради спада на търсенето спадат и техните заплати.

Този вариант на анализ едва ли е напълно приложим за България, тъй като делът на производство на стоки на лукса не е толкова голям. Все пак е реална възможността да се изгуби икономическата изгода и от сравнително ограничения брой на сделките у нас. Математически погледнато тези стоки внасят повече пари в бюджета, защото данъкът върху тях се формира на по-голяма основа. Стремежът да се поощрява техният оборот е по-логичен. Увеличаването на данъка върху тях може само да го ограничи. Потребителите или ще спрат да ги търсят или ще „избягат” към някой друг пазар, където държавата не дели гражданите на обикновени хора и богати.

Всъщност именно в отношението на държавата към отделните индивиди се откроява един от най-острите аргументи срещу въвеждането на подобен данък. Нарушава се основен принцип на свободното капиталистическо общество – този на равенството пред закона. Държавата трябва да има еднакво отношение към всички свои граждани, включително и в данъчната си политика.  Тя не трябва да облагодетелства едни за сметка на други под претекста, че осъществява функциите си в интерес на цялото общество. Трудно се аргументира повишаването на благосъстоянието на всички в контекста на преразпределението на данъците от една група в обществото към друга.

От тази гледна точка позицията, че тежестта на кризата трябва да се понесе от богатите придобива дискриминационен характер. Една част от населението се отделя от цялото и бива „наказана” за това, че е успяла повече от останалите, че се е възползвала от възможностите, които й предоставя свободния пазар, че е била по-смела, по-находчива, по-предприемчива.

В едно нормално функциониращо капиталистическо общество, общество на прогреса и развитието материалното благополучие е форма за оценка на личните качества на отделния човек. То не е проява на висш разум или на метафизични явления, които поставят благата, било то и луксозни, избирателно в ръцете на едни, ощетявайки други. Затова явления изобличаващи успеха и материалното благополучие са не просто тъжни, но тревожни, дори стряскащи.

Print Friendly