Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Дефлацията – бич или благо?

Дефлацията – бич или благо?

picture34

В съвременната икономическа наука въпросът „Дефлацията – бич или благо?” е еретичен. Елитът на научната мисъл – в лицето на последователите на Джон. М. Кейнс, Милтън Фридман, дори някои течения в австрийската икономическа школа – е единодушен. Дефлацията е явление само и единствено с негативен знак, а ефектът му върху стопанската дейност е разрушителен. Тя е в основата на икономическите рецесии и депресии и предизвиква  неконтролируеми щети за икономиката. Най-достоверните и знакови примери, които се привеждат в защита на подобно твърдение са Голямата Депресия в САЩ от 30-те на миналия век, както и продължаващата вече повече от 20 години агония на Япония. В тази статия ще представим алтернативен поглед за интерпретация на явлението, съпоставяйки аргументи „срещу” и такива „за” нея. Целта е да се провокира критично мислене и конструктивен анализ на икономическата реалност.

Какво е всъщност е дефлацията?

Да разгледаме отблизо явлението дефлация. Официалната дефиниция означава спад на ценовото равнище в икономиката, измерено посредством индекс на потребителските цени. Статистиците съставят кошница от стоки, а индексът показва осреднената им стойност, която в условия на дефлация спада. Тази дефиниция не включва стойността на финансовите или реални активи като акции, облигации, недвижими имоти и суровини.

Другият начин да се мисли за дефлацията е свиването на паричното предлагане – дали заради финансово-икономическa криза и банкови фалити, или поради целенасочена политика на монетарните власти. Спадът в потребителските цени и активите е само последствие. Подобен метод е характерен за икономическото мислене от пред-кейнсианската епоха, настъпила ’30-те години на миналия век. Днес този подход е предпочитан от представителите на австрийската икономическа школа като даващ по-работещ, цялостен и обективен поглед върху процесите. В настоящата статия ще възприемем официалната дефиниция (първата), а всеки път когато имаме друго предвид, ще го уточняваме изрично.

Как и защото падат цените в икономиката?

Да започнем оттам: как и защо падат цените в икономиката? Има три пазарни и две непазарни причини, поради които цените в икономиката се движат надолу.

Пазарни причини за дефлацията:

1) Икономическа ефективност и увеличена производителност на труда.

Увеличеното предлагане на стоки води до спад в пазарната им стойност. За целта обаче паричното предлагане трябва да е статично, тоест да не нараства паралелно с увеличението на стоките. Подобна „благотворна дефлация” виждаме през 19-и век, след индустриалната Революция, в епохата на т.нар. „златен стандарт” в САЩ. На практика увеличението на паричната база, зависи от наличието и добива на злато (бавен и скъп процес, особено сравнен с електронното печатане на банкови резерви в наши дни). Относително стабилното парично предлагане води от своя страна и до относителна стабилна покупателна способност на парите, което стимулира спестовността и натрупването на капитал.

Повечето натрупан капитал е предпоставка и за повече инвестиции, по-добри технологии, по-качествени машини и съответно – снижаване на производствените разходи. А нарастващото предлагане на стоки има като непосредствен ефект – спад на крайните потребителски цени. Ефектът върху икономическите субекти е повече от благоприятен. Заради по-ниските цени, имаме „реален” ръст при доходите, дори да не отчитаме номинално покачване. С една дума: стандартът на живот се покачва. Впрочем 19-ти век ще остане като епохата, в която до обикновения човек за първи път в историята достигат благата на научния и предприемачески гений, а стандартът на живот на средностатистическия гражданин нараства в пъти.

От 1880г. до 1896., според Джоузеф Салерно, индексът на цените на едро се снижава с 30% или по с 1.75% средно на година. Реалният доход нараства с 85 на сто за периода или 5 % на година, като ръстът на икономическия продукт за периода е между 3 и 5 процента годишно. Кризи през 19-ти век е имало, но те са били следствие от банкирането с частичен резерв и са преминавали в рамките максимум на две години. (Тема за друга статия). С една дума дефлацията не само не е причинила кризите. Нещо повече – тя съпътства един от най-прогресивните периоди в стопанската история на човечеството, правейки възможно постиженията на човешкия гений да достигнат до все повече хора.

2) Увеличено търсене на пари

Дали поради несигурност, или поради очакване за спад в цените, хората увеличават кешовите си баланси. За целта или потребяват и инвестират по-малко отпреди, или продават активи, за да си набавят желания кеш. В случая трябва да се избегне грешката да се мисли за търсенето на пари, като за търсене на мобилни апарати, да речем. Търсенето на мобилните апарати идва от икономически актьори, които нямат търсения продукт. При парите търсенето идва притежателите им – хората ги акумулират и предпочитат да увеличат кешовите си наличности си, в случай на нужда от бъдещо потребление на стока или услуга. Парите нямат потребителска или инвестиционна стойност, тоест нито можеш да ги ядеш, нито да си завинтваш болтове с тях. Стойността им е единствено разменна. Затова и няма нужда централната банка да печата пари, за да задоволи търсенето им, така както производителят на мобилни устройства би направил, ако имаме увеличено търсене на продукцията му.

Просто увеличените паричните баланси сред населението, означават по-малко пари в обръщение, а това води до спад в цените и покачване на „реалната” стойност на кешовите баланси. Така парите сами задоволяват увеличеното си търсене – чрез покачването на покупателната си способност. А икономическите агенти търсят покупателна способност, не парични единици, както си представят монетаристите, последователи на Милтън Фридмън.

Казаното дотук е още един аргумент затова, че веднъж установила се като средство за размяна дадена стока, може да извършва социалната функция  на средство за размяна (пари), без да трябва централната банка постоянно да увеличава паричното предлагане с ръста на икономическия продукт. Количеството пари винаги е оптимално и няма нужда от постоянно впръскване, което да изкривява относителните цени. Процесът е напълно пазарен и отразява предпочитанията на икономическите играчи, а не зависи от произволните решения на монополиста по отношение на предлагането на пари.

3) Свиването на паричното предлагане

По време на тежките финансово-икономически кризи и следствие на банкови фалити отчитаме свиване на паричното предлагане. На практика лошите кредити, разпродаването на активи и липсата на нови заеми водят до свиване на т.нар. „банкови пари” (чекови депозити и текущи сметки). Фалитът на една банка води до фалит на друга, а банкирането с частични резерви, прави системата изключително чувствителна към „bank run”-а, при който депозантите си искат парите. Пример за подобно свиване на паричната маса е Голямата Депресия, като имаме срив на паричното предлагане с 1/3, като с толкова се съкращава и броят на банковите институции. Въпреки действията на ФЕД (а такива действия има сериозни, противно на митовете, които се преподават в университетите), банковият мултипликатор не сработва, а новосъздадената парична база се натрупва в свръх-резерви във ФЕД. Цените, естествено, се сриват. Това обаче си има логично обяснение.

През ’20-те години в САЩ имаме колосална кредитна експанзия и създаване на пари от нищото, като през 1927г. лихвите са изкуствено занижени и балонът при акциите е надут до пръсване. Следователно – помитащата дефлация е естествен резултат, а не причина за кризата. Фактът, че потребителските цени са стабилни през ’20-те години, когато предлагане на стоки услуги е в своя пик, (следователно цените трябва да падат), значи, че инфлацията е била значима. В противен случай щяхме да имаме дефлация, както през 19-ти век. В този случай вторачването в ценовият индекс не ни говори нищо за динамиката в относителните цени и това какво би станало с цените, ако нямаше изкуствено стимулиране на икономическата и инвестиционната дейност. Това е и основната задача на икономиста: да обяснява и откроява това, което се вижда от онова, което не се вижда, както би казал незабравимият френски мислител Фредерик Бастиа.

Непазарни причини за дефлацията:

1) Насилствена дефлация. Примери за подобно нещо имаме в Бразилия през ’90-те години, както отбелязват и Мъри Родбарт, и Джо Салерно. Практически правителството и централната банка създават хиперинфлация, а впоследствие запорират банковите сметки на населението, което желае да ползва собствените си спестявания. От една страна, хиперинфлацията е противоконституционна кражба на покупателна способност, а от друга – сметки на хората са блокирани, посредством правителствен контрол на капитала. Ефектът върху цените е дефлационен, а държавната намеса изкривява пазарните сигнали и обезправява гражданите.

2) Чрез целенасочена парична политика, изразена или в повишаване на задължителните минимални резерви за банките (тоест разполагаемият ресурс за кредитораздаване намалява), или с операции на отворения пазар, където централната банка продава активи (най-често държавни ценни книжа), изтегляйки банкови резерви срещу тях. С по-малко резерви, банките намаляват паричния мултипликатор, тоест „банковите пари”, които могат да създават, кредитирайки сметките на длъжниците и създавайки нови депозити. На практика съвременната парична политика почти не прибягва до тези прийоми, а парична база в развитите икономики расте непрекъснато през последните десетилетия.

Защо дефлацията се е превърнала в кошмара на икономистите?

Най-големият кошмар: „дефлационна спирала”

Приемаме, че кризата е започнала. Ненадейно потребителите спират да потребяват, а инвеститорите – да инвестират. Или animal spirit, както казва лорд Кейнс. (Австрийската икономическа школа има арументирана и интегрирана теория за причините за кризата. Виж тук: „Епопея за икономическия цикъл: финансови балони, подеми и рецесии”. Кейнс се занимава с решенията за излизане от кризата. Друг е въпросът, ако не си много наясно какво е в основата на даден проблем дали можеш да предлагаш мерки за неговото решение).

Логично по време на криза приходите на компаниите намаляват. Те смъкват заплатите на работниците и поръчките за доставчиците си, което удря потреблението и инвестициите на последните. С по-ниски заплати работниците потребяват по-малко, а доставчиците – имат по-малко приходи. Което отново удря приходите на компаниите, които режат разходи. Ето я спиралата – действително е болезнена, а цените падат ли, падат. Уволнения, фалити, неизползван производствен потенциал – последствията действително са разтърсващи.

Тук е мястото да намесим и понятието „дългова дефлация”. В кризата доходите или се свиват, или напълно изчезват. Същото става и с приходите на правителствата от данъци. Стойността на активите на банките и компаниите се сгромолясва. И всичко това на фона на константни в номинално отношение дългове. Оказва се, че въпреки че номинално дългът е същият, то реалните дългове, заради ръста в покупателната способност на парите, се оказват огромни. По време на дефлация, ипотечните заеми, например, са неизгодно скъпи с оглед на новата стойност на имота. Стойността на активите на банките и обезпеченията по тези активи се е сринала, изяждайки капитала им. С една дума – задължения им са станали по-големи от активите или: неплатежоспособност.

Опитите да се изплаща дългът, натрупан в годините на бума, е самоубийствен. Както казва Ървинг Фишер – колкото повече връщаш дългове, толкова повече задлъжняваш. За да връщаш кредита има два варианта: или ликвидираш активи, с парите от които си плащаш, или се въздържаш от покупки и нови инвестиции. И в двата случая имаме дефлационен натиск върху стойността на активите и цените на потребителските блага, а паричните единица става по-силна. Следователно – реалният дълг се покачва.

Освен това, за какво му е на човек да потребява, когато цените падат и може да почака малко и да си купи по-евтино? Или фирма да инвестира, при положение че и суровините, и разходите за персонал, въобще ресурсът ще стане по-евтин след време? Да не говорим, че приходите, ще са по-малко отколкото преди направените разходи? На всичкото отгоре възниква въпроса за т.нар.”sticky wages”, както ги нарича Кейнс. Според него при дефлация хората не са склонни да приемат намаления на заплатите им в номинално изражение и решенията са две: или безработица, или инфлация, с която  да се обезцени заплатата и да се намалят реалните разходи на компаниите.

Отбележете все пак, че ако цените падат свободно (приходите на компаниите), така ще падат и заплатите, тоест разходите за фирмите. С една дума няма да има увеличение на безработицата или поне не в големи мащаби. Такова нещо виждаме по време на кризата в САЩ през 1920-21г., видяхме го и в Германия преди десетина години. Ако обаче било чрез нормативни мерки, било под натиска на синдикати, заплатите бъдат задържани непазарно високи, имаме рецепта за безработица, фалити и изядени маржове на печалба. Впрочем споменатите вмешателства на пазара с всичките им негативни последствия са били направени в САЩ по време на Голямата Депресия. Това е и причината за дълбочината и продължителността й. Но това е тема за нова статия.

Има още: „парадоксът на спестяването”

Както смята Кейнс, ако приемем, че на индивидуално ниво е добре да се спестява, то на макро агрегирано ниво, това би значило повсеместен крах. Ако никой не потребява и не инвестира, дълговата дефлация вкупом с дефлационната спирала са естествен, неизбежен резултат. Не бива да забравяме обаче, че ръстът на спестяванията значи и спад на лихвения процент, а оттам повече инвестиции и икономически растеж. Спадът в цените мотивира инвестициите и потреблението. Компании, които досега не са можели да стъпят на пазара, сега вече излизат на предни линии, поради по-евтините цени както на заемния капитал, така и на средствата за производство.

Аргументите за дефлацията

Най-напред да отбележим, че опасната дългова дефлацията винаги хронологично е предхождана от инфлация. Но какво всъщност представлява инфлацията? Както обяснява бащата на икономическата наука Ришар дьо Кантийон (точно така, а не Адам Смит), инфлацията е изкуствено и неправомерно преразпределение на богатство, посредством навлизане на създадени пари от нищото, като първите, които ги получат се облагодетелстват за сметка на по-отдалечените по веригата. Инфлацията неминуемо води до преразпределени на покупателна способност към първите, получили новите пари и трупащи активи при моментните ценови равнища. Освен това имаме раздуване на стойността на финансовите активи и изкуствена експанзия на кредита – неустойчиво и опасно положение, което неизменно завършва с крах.

И така, естествено следва, че дълговата дефлация е логично следствие от прекомерния дълг и погрешните инвестиции, натрупани в годините на евтини пари и изкуствени ниски лихви. Дефлацията трябва да изчисти изкуствените образования, балансите на банките да се преструктурират, а погрешните инвестиции да се заличат, като се заложи на собствен капитал, а не финансиране посредством дълг. Другият непосредствен ефект от дефлацията е връщането на раздутите стойности на финансовите активи към ново, този път пазарно определено равновесие. Край на балоните и манипулираните от печатницата за пари стойности.

Маржът е важен

За предприемачът е важен е маржът на печалба, не посоката на движение на цените. Предприемачът не се интересува дали приходите му растат или падат, ако разходите му се движат в идентична посока, тоест маржът му на печалба като процент се запазва или нараства. Ако сме свидетели на масов феномен на спадане на приходите в цялата икономика – то няма никакъв проблем предприемачите да се договорят с доставчиците за по-ниските цени. А по отношение на банките: така както днес в търговските отношения се калкулира инфлацията и има т. нар. инфлационна компонента –  така и съвсем спокойно може има отрицателна дефлационна премия.

Споменахме, че заради повишеното търсене на пари, цените се снижават, което значи, че текущите кешови баланси нарастват в реално изражение. И инвеститорите, и потребителите, които желаят да потребяват и инвестират имат повече възможности затова по време на дефлация. Достижение на австрийската мисъл е, че ако при по-висока производителност на труда, цените, които следва да падат, не падат, заради наливане на ликвидност от страна на централните банкери, то имаме също толкова опасно и вредно вмешателство в действието на пазара, както и във всеки друг случай на интервенция. Пазарните сигнали са изкривени, както и производствената структура на икономиката.

Хипотезите на Хюм и Кантийон

Хюм си представя пропорционално спадане както на приходите, така и на разходите, като повече от видно е, че в реалността не става така. По вероятният вариант е този на Ришар дьо Кантийон, при който:

А) при едни компании имаме спад на приходите повече от разходите.

Б) обратно, за другите компании разходите се свиват относително повече спрямо приходите.

Съвкупно за цялата икономика ефектът спокойно може да е позитивен, а за някои фирми разходите  могат да паднат много повече от приходите, тоест да има стимул за нови и по-мащабни инвестиции.

Кой губи от дефлацията?

Първо на първо, правителството. От една страна, се свиват приходите му от данъци. От друга, номинално високият дълг, реално става по-висок. Икономическият продукт, измерен в номинални цени (БВП) се свива, съответно дългът на правителствата расте като процент от него. Другият голям губещ са банковите институции. Най-напред, те имат малко собствен капитал, а сривът в стойността на активите го подяжда. Ако дефлацията удари прекалено задлъжнелия частен сектор, чисто и просто хората спират да си връщат заемите, вноските по ипотеките и др. Лошите заеми също подриват капитала на банките. Това означава както опасност от неплатежоспособност, така и край на кредитната експанзия – тази толкова рентабилна за кредитните институции дейност.

И, разбира се, финансовите акули от Уол Стрийт, да речем, които в годините на бума ползват т. нар. финансов лост, известен като ливъридж. На прост български – финансиране чрез дълг. Посредством евтин заемен ресурс те раздуват активите си, печелейки стратосферни суми в годините на бума. И обратно, щом кризата дойде  и активите се сринат – дългът се оказва необслужваем.

Естествено, удар понасят и обикновените хора, полакомили ли се или подвели се, че бумът в силните години, освен че е повсеместен – ще трае, така да се каже, вечно. Докато приходите им намаляват или откровено изчезват, номиналната стойност на вноските им за ипотеки, да кажем, си остава константа. Тоест реалната тежест на дълга е смазваща. А сривът при стойността на ипотекирания имот води до негативна нетна стойност за домакинството – еквивалент на непалтежоспособност при компаниите.

Последствията от дефлацията?

Нека разгледаме какво се случва, когато дефлацията удари. Парадоксално, но от икономическата гледна точка – нищо толкова страшно. Просто имаме преразпределение на собственост. Кредиторите си искат парите. Компаниите с огромни дългове или са ликвидирани и продадени на части, или са иззети и за управление от кредиторите. При всички положения, обаче – нито машините, нито пътищата, нито капиталът ще изчезнат. Чисто и просто собственици стават кредиторите, закупили облигациите на компанията или нови предприемачи, а статуквото се разбива. Нито ще се свърши светът, нито икономическата активност ще изчезне.

Аргументът, че хората нямало да потребяват, а компаниите да инвестират в условия на падащи цени е слаб. Да потретим, но е важно: за да превъзмогнат несигурността и да започнат да потребяват икономическите субекти, цените трябва да са ниски, а не високи. Същото важи и за цените на средствата за производство. Именно ниските цените могат да стимулират инвестициите. Второ, но не по-важност: хората имат времеви предпочитания. Те искат тук и сега, а това, че нещо ще е евтино след еди-колко си време, не ги спира да го купуват.

Вижте какво става в сектора на компютърните технологии. Ниските цени нито пречат на компаниите да стават все по-рентабилни и по-рентабилни, нито на потребителите да купуват просто защото след 6 месец даденият продукт ще е по-евтин и остарял. Нека цитираме друг  удачен пример на Салерно. През 1970г. цената на един компютър е 4.7 милиона долара. Днес спокойно може да се намери хиляди пъти по-бърз и мощен компютър за под 1000 долара, че и по-малко. Паралелно се е покачвало и предлагането им в САЩ: при 490 хил. произведени компютъра през 1980г., броят им скача на 43 милиона в рамките на 1999г., като ако се включат и техническите подобрения, цената се смъкнала с над 90 процента. Не само, че феноменалният спад в цените на PC-та не е смазал индустрията, но дори имаме значително покачване на рентабилността на компаниите от сектора, а днес отново сме свидетели на технологичен бум и постоянно развитие на сектора при покачване на качеството и спад в цените.

Кой печели от дефлацията?

Обикновените хора, които в крайна сметка се ползват от благата на икономическия растеж. Спестителите, които са възнаградени за добродетелите си. Пенсионерите, които не се налага да разбират от финансовите пазари, за да имат достойни старини. Обикновеното спестяване на пари, води до прилична доходност, а с времето покупателната сила на спестяванията им расте. В условията на инфлация, подобен подход е пагубен.

Днес заради предизвикваната от правителствата инфлация, която яде спестяванията и фиксираните доходи, масово хората слагат парите си в застрахован от държавата банков депозит, а банката изкупува държавния дълг, финансирайки правителството. Това се казва финансова репресия или затваряне на каналите за спестявания за друг, освен за държавата.

Не на последно място: от дефлацията печелим още и всички ние, защото тя стимулира спестовността, тъй като по-големите спестявания значат натрупване на капитал, по-висока производителност и спад в цените, а оттам и по-високите реални доходи на хората.

Вместо заключение

Две финални думи за схемата на търговско-икономически отношения, в които практически влизаме всички ние. Ето я и нея: 1)производство и 2) потребление, като и двете са опосредени от парите или просто имаме бартер.

При бартерни условия „А“,  изработва картофи, за да потребява доматите от „Б“. В паричната система „А“ плаща на „Б“ с пари, които е изкарал по някакъв начин. Дори да е наследил парите, „А“ най-вероятно е добър роднина, щом като няма завещание, което да го лиши от това, или с една дума – добавил е стойност. Накратко, за да потребяваме винаги трябва да произведем нещо, което да предложим в замяна. При бартера – стока, при паричната икономика – пари, които сме изкарали или някой друг е изкарал вместо нас и ни е дал. Но: с печатането на нови пари, се поява някой, който не е произвел НИЩО, но има иск за потребление върху произведеното в икономиката. Като че ли може да потребяваш, без да произвеждаш. А това нарушава всякаква икономическа логика, водейки до задълбочаване на социалното неравенство, паразитиране и погрешна локация на ресурсите, вследствие на изкуствено създаденото търсене/потребление.

И така, можем скромно да заключим, че „аргументираната” атака срещу дефлацията има някои много слаби пунктове. Действително дефлацията засяга интересите на онези, които принципно са най-облагодетелствани от постоянното впръскване на нови и нови пари, като всякакви контра-движения биха били много опасни и нежелани за тях. Но дефлацията има и много силна „изправителна роля” и е в полза на спестителите и трудещите се здраво хора.

И така, за да обобщим: здравият разум подсказва, че и защитниците на свободния пазар, и дори радикалните крайно леви революционери, ако са достатъчно последователни, следва да защитават дефлацията. Първите, защото е по-честна,  неутрална и пазарна. А вторите – защото разбива статуквото, такова каквото е в момента, нарушавайки фашизирания модел на срастване на държавата и големия финансов бизнес..

Накрая: дефлацията трябва бъде защитавана и преосмисляна. Бич или благо? Нека всеки прецени сам за себе си …

Print Friendly