Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Икономическата сага около тютюна: държавата срещу частната собственост

Икономическата сага около тютюна: държавата срещу частната собственост

Tabac-Dordogne_02

Протестите на родните производители на ориенталски тютюн срещу „несправедливите цени” и забавеното изкупуване на тютюна от изкупвачите/търговците се оказаха отличен и нагледен лакмус за икономическите идеи, политическата философия и въобще светогледа на политическата „каста” у нас.

Либералната ДПС, например, излезе с декларация за „връщането на държавата в сектора”, изразявайки готовност за извършване на промени в Закона за  тютюна и тютюневите изделия. Тези промени включват: краен срок за започване на изкупната кампания; създаване на регистър за фирмите изкупвачи; държавни експерти-оценители и въвеждане на държавни стандарти за оценяване на суровината.

„Трябва да има регулация при изкупуването на тютюна, която да включва минимални изкупни цени и начален и краен срок за изкупуване на продукцията” –  това са думи не на кой да е, а на министъра на земеделието и храните проф. Димитър Греков.

Тютюнът бил приоритетен отрасъл за икономиката ни, производителите не получавали „справедлива цена” и още, и още. А според Алиосман Имамов либерализацията на пазара на тютюн е една от най-големите грешки. „В много държави изкупуването на тютюна е изключителен държавен монопол” – цитат от последния.

За контекста да припомним, че секторът беше относително либерализиран с промени в Закона за тютюна през 2011г., въпреки че националното доплащане, сиреч субсидията, остана, като за 2014 г. ще е около 100 млн. лв.

Атаката срещу частната собственост

Тезата ни гласи, че всички тези предложения за мерки и промени в закона влизат в разрез с икономическата логика, нарушават правата на частна собственост на икономическите субекти у нас и не постигат целта си – подобряване на финансовото състояние и доходите на производителите на ориенталски тютюн.

На практика държавата в случая се меси като трета страна между двамата участника в пазарния процес, който би следвало да е доброволен и на база съгласието на двете участващи страни – производители и изкупвачи.

Забележете, че основната презумпция, която като че ли стои зад мерките, е: като че ли тези т. нар. „фирми изкупвачи” нямат частна собственост върху активите и капитала си; очевидно нормотворецът счита, че собствениците на фирмите не разполагат с изконното си право да решат кога да купят дадена стока и услуга, дали въобще да я купуват, или просто да сменят предмета си на дейност, да ликвидират бизнеса си, с една дума всичко в рамките на правата на хора, обединили активите и капитала си в търсене на бизнес възможност.

В търсене на справедливата цена

„Справедливата цена”, за която бленуват политиците, като понятие е лишено от смисъл и представлява откровен абсурд. Цената е съотношението между парите, които даден купувач на пазара е готов да размени за стоката, която в неговата скала на предпочитанията стои по-високо от тази сума. И, обратно, продавачът предпочита парите пред стоката, която продава, а самото различие в предпочитанията прави възможна размяната. Само там, където тези две индивидуални скали на продавач и купувач (а в пазара те са на агрегирано, съвкупно ниво) се срещнат, само там има размяна, а актът е доброволен и двустранен – стига двете страни да го извършат без външна силова принуда. Самият акт на размяна е доказателство, че цената е „справедлива” с оглед на обективната дефиниция на справедливостта, касаеща и двете страни в процеса на размяна.

Цената  на всяка стока, изразена в пари, може да спада, както спада всяка цена в икономиката. Първо, от страна на самото икономическо благо. Било заради слабото му търсене или твърде обилната реколта или повишена ефективност (предлагане).

Второ – от страната на парите. По-силни предпочитания на икономическите агенти към кешови баланси или кризисно свиване на паричното предлагане, тоест спад на т. нар. „ценово равнище”, наричано още дефлация.

Никой, най-малко държавата, не може да гарантира стойността на дадено икономическо благо. Нещо повече: никой няма монопол върху пазарната стойност на продукцията си – или това, което другите са склонни да платят за нея. Всеки може да си сложи каквато иска цена, но за да се реализира на пазара стоката или услугата, другата страна в размяната следва да е съгласна да я заплати. Единственото, което даден производител притежава, е частна собственост върху самата стока. Съотношението между парите и стоката се променя в зависимост от пазарните движения.

Недоволството от ниските изкупни цени на производителите е разбираемо, но надали някой, който продава дадена стока – труд, тютюн или телефони – би се радвал на решението на другите граждани да не купуват стоката му или състоянието на добива да не отговаря на  предварителните му очаквания.

Изкуство, тютюн, спорт, култура, здраве и т. н., и т.н., са несъмнено важни дейности и отрасли. Въпросът е, че при пазарната икономика, тоест в условията на индивидуална свобода, всеки разполага с частната си собственост и решава как да се разпорежда с нея в зависимост на предпочитанията и целите си. А в случая на доход – как, за какво, кога и дали да го разходва.

Аргументът за държавен приоритет на един или друг сектор е невалиден в условията на пазарна икономика, където поне по презумпция всеки икономически играч притежава собствеността си и я насочва там, където предпочита. Държавата няма свои пари и не генерира богатство – тя просто иззема част от нашите доходи и ги потребява политически целесъобразно. А когато държавата развие приоритети, свободните граждани бавно, но много сигурно започват да губят своите.

Логичната алтернатива на пазара е ясна – социализъм и планов комитет, който по политически, насилствен и едностранен принцип решава кое е добро за всеки от нас и колко му се полага.

Дестинациите, по които се разпределя са най-често две: А) близки партийни фирми или Б) обединен и отявлен „групов интерес”, представляващ електорална маса от хора, определящ кой ще раздава и разпределя направената с иззетото от всички нас „баница” или „пица”, както искате.

Субсидиите – подкрепа за производителите?

Дори да оставим настрана очевидния факт, че родното производство явно е неефективно (неколкократно по-малки средни размери на стопанствата спрямо конкурентите ни, недостатъчни за осигуряване на поминък), се набиват на очи други фрапиращи последствия от политическата намеса, изразена в раздаването на субсидии.

Чрез субсидиите държавата очевидно не прави друго, освен да заблуждава хората от региона да населяват нископлодородни и икономически неефикасни географски зони, като изкривява миграцията и пазарните условия спрямо онова, което биха били, ако не се месеше. Без държавната намеса тези трудолюбиви и можещи хора вероятно биха потърсили друг поминък или местообитания с оглед на реалната пазарна ситуация и нуждите съгражданите им, изразени чрез пазарното търсене. С една дума – държавата субсидира проблема и изкривява стимулите, а намесата й стои в основата на икономическото нещастие, което пледира, че „лекува”.

Груповите интереси

И понеже груповите интереси винаги са видими и публични, когато ни запитат: искате ли да има повече пари за изкуството, тютюна или спорта, всички казваме „да”, разбира се, често спонтанно и напълно искрено.

Честният въпрос, който по-скоро трябва да зададат политиците, е: а смятате ли за правилно ние да ви изземем дохода и ние да го похарчим вместо вас за тези дейности? Обективният морал, защитаващ себепритежанието и частната собственост като основи на разделението на труда, високата производителност и мирният съвместен живот в общество от граждани/индивиди, на последния въпрос твърдо отвръща с „не”.

Всъщност държавната намеса има един още по-перверзен ефект: заради субсидията, която плаща на отрасъла, изкупните цени са по-ниски, отколкото биха били, понеже и търговците знаят за субсидията и плащат по-малко, а разликата е покрита с нашите, на данъкоплатците пари. С принудително събраните пари от данъците на всеки един трудещ се гражданин се подпомагат бизнеса на тютюневата индустрия, чиято норма на възвращаемост расте. Без реално свободните граждани доброволно да са гласували с парите си за него. На кого помага държавната субсидия: на производителите ли, както се твърди, или на търговците и следващите участници във веригата?! Реторичен въпрос.

Минимални изкупни цени

Идеята да фиксират цените на някакво произволно дъно е икономически нонсенс. И отличен пример за „триангуларна интервенция”, т.е. държавата се меси в отношенията на две страни, явявайки се трети „външен играч” (да използваме лексиката на превъзходния Мъри Родбарт).

(Въпросът дали Европейският Съюз го „позволява” и дали такива минимални изкупни цени не са в разрез с нормативите ЕС е маловажен. Европейският съюз е сбор от политици със същите идейни нагласи като нашите политици, така че това ни най-малко не е критерий).

Икономическият закон гласи, че ако се фиксира цена над нивото на „изчистване” на пазара (приемливата цена и за купувачи, и за продавачи), то продавачите логично преобладават, търсейки да се възползват от по-високата от реалната цена за стока им, докато купувачите се отдръпват, което формира излишъци – не цялата стока се реализира на пазара. Ако фиксирате „ценово дъно” на доматите от 5лв. за килограм, а реалната „пазарна цена” е 3лв., да кажем, то със сигурност ще се формира излишък от нереализирана на пазара стока.

(Малка скоба. Точно това става и с непазарно определената „минимална работна заплата”, под която работодателя законово не може да пада при наемането на работници.  Тази минимална цена на труда, непозволяваща наемането под определен праг, генерира излишъци от работна ръка; или иначе казано – безработица. Минималната заплата засяга негативно именно онези, които се опитва да предпази – най-неквалифицираните, като ги изхвърля от пазара на труда, лишава ги от доход и възможност да придобият професионални умения и квалификация).

С други думи, ако едно ценово дъно е „ефективно”, тоест влияе върху пазара, вместо да се постигне целта да бъде защитен  производителят от спада на цените, то ще станем свидетели на непродадени излишъци, което ще компенсира изкуствено завишените цени и ще удари именно производителите, на които ужким се цели да се помогне. Отбележете, че ценовото дъно” може и  да не е „ефективно”. Представете си, че минималната изкупна цена на доматите, заложена от политиците, е 20 стотинки килото, пазарът така и така предлага по-високи цени, така че мярката е само на хартия и не влияе на пазарния процес.

Държавните оценители, лицензионни режими, регистър на фирмите изкупвачи

Идеята за лицензионния режим на фирмите изкупвачи не е друго освен правителствена бариера пред конкуренцията върху тази сфера на дейност и чисто и просто създава държавно подкрепен „олигопол”. Той пък ще бъде „отворен” само срещу съответните блага и икономически ползи за администриращите го.  А изкупната цена за производителите – както се вижда в годините преди либерализацията – логично ще е по-ниска, отколкото в условия на по-голяма конкуренция.

Тезата, че фирмите купувачи сформирали картел също е спорна. Картел, който би бил в ущърб на производители ще има само, ако държавата затвори пазара за външни играчи – в противен случай винаги ще влизат нови играчи, които ще подбиват основите му, предлагайки по-изгодни цени за изкупуването на тютюна. Не бива да се бърка търсенето на добра цена за стоката и услугата, която продаваме или купуваме със законовото право, дадено от държавата на някого да е единствен и без конкуренция.

В първия случай всеки на пазара търси най-евтините цени за покупка и най-високите за продажба. Всеки от нас иска възможно най-доброто заплащане на труда си. Същото е при фирмите изкупвачи – те търсят по-високи цени на продукцията си и по-ниски изкупни цени. Не от алтруизъм след въвеждането на либерализацията изкупвачите повишиха цените, които предлагат на производителите  – конкуренцията между тях и самият пазарен процес го предизвика. Няма нужда от правителствена намеса, която да го „гарантира”.

Картелизирането на фирмите би било опасност само, ако държавната намеса, даде непазарно преимущество на определени играчи, задушавайки конкуренцията. А подобно преимущество винаги подкрепено с репресивния държавен апарат – белезници, затвор и съд.

Нека да видим накратко и критиките от другите представители на политическата класа по отношение на мерките. От заявиха ГЕРБ, например, че нямало „стратегия за сектора” и европарите не са били насочвани правилно, за да имало „справедливи цени”. Пореден идеологически амок и проява на неприкрит плановизъм на друга „дясна” и либерална партия у нас, което отново доказва, че изходната точка на всички в политиката е една и съща – тотално отричане и непознаване на икономическата логика, примесени с див популизъм. Да припомним, че именно от ГЕРБ въведоха 10 процентов данък за земеделските производители плюс увеличение 3-4 пъти на социалните и здравните осигуровки за стопаните, което е всичко друго, но е и „стратегия в полза на бизнеса.”

За финал: ако либерализацията е най-лошото нещо при пазара на тютюна, откъде накъде либерализацията е положителна за пазара на вентилатори, батерии, кексове или тоалетна хартия, да кажем? Че и тези производители искат по-високи цени на продукцията си, а ако попитаме заетите в сферата на културата и изкуството, здравеопазването, спорта, индустрията и туризма кой е приоритетния сектор за родната икономика… Дали ще получим еднозначен отговор?! Ако либерализацията е лошо нещо, то значи ли, че алтернативата й е добро… А алтернативата, както стана дума, я знаем добре.

Завършваме с казаното в началото: мерките, които се обмислят към сектора, са икономически необосновани. Нещо повече, те са отявлено вредни за самите производители, а освен това са неефективни спрямо предварително заложените целите на политиците, които ги предлагат. Подобни идеи и мерки не просто изкривяват пазарните стимули в конкретния сектор. Чрез тях държавата готви пагубна атака към основния институт, на който се основава обществото от свободните граждани – частната собственост и правото всеки да се разпорежда с нея както сметне за добре.

Print Friendly