Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Каква образователната и научна политика е необходима за модерно общество и умна икономика? Част I

Каква образователната и научна политика е необходима за модерно общество и умна икономика? Част I

Бизнес6

Занимавайки се с проблемите на българското образование от 2006г. насам*, следя все по-динамичното развитие на глобалното общество, основно по въпроси като променящите се парадигми в управлението и организацията на обществените отношения. Правейки съпоставка между глобалното и национално състояние на нещата, намирам за притеснителна липсата на усилия и политическа (но и обществена) енергия за догонващо развитие на страната ни в сфери като превръщането на образованието в система с отворен код, която да отговаря на изискванията на съвременната среда.

Среда, която ако трябва да се обединим около една обща теза, ще заключим, че е цивилизационно различна от условията по време на индустриалната епоха, когато в своя разцвет бе масовата, колективистична потребителска култура, с нейните разновидности, особено от втората половина на 20-ти век, според това от коя страна на „Желязната завеса“ се намираш. За последното по-подробно и увлекателно можем да прочетем в „Сувенир и символ“ на Георги Господинов, част от брилянтния му сборник „Невидимите кризи“.

Споменавайки невидимите кризи, редно е да се отбележи, че няма по-видима и опасна криза за съвременното информационно общество от наслагването на остарели културни и поведенчески модели в така или иначе податливите на консервативна ръжда системи като образователната. Особено в страни като България, където „държавата“ – най-тромавият, закостенял и не-екипен играч на терена, е обсебил напълно образователното пространство и го е превърнал в инструмент за защита на статуквото, напук на естествената природа на знанието като двигател на новото и качествено подобреното.

На фона на тези необходимости изглеждат все по-парадоксални продължаващите опити на държавата да „инженерства“ по линия на неслучващата се връзка между нереформираните системи за генериране и за експлоатация на знание. Опитите да се закърпи по административен път бездната между тях чрез скъпо-струващи и нетрайни кръпки като активните мерки на пазара на труда, безбройните социални трансфери към всевъзможни „подопечни“ групи и бюджетни организации и какво ли още не, очевидно не водят до успешен резултат. За това свидетелстват първите седем години от членството на България в ЕС върху които ще се спрем като аргументация за необходимостта от реформи.

По данни от Националната стратегическа референтна рамка през този период България разполага с 6 673 млн. евро по линия на Кохезионната политика. За периода, образованието, като дял от приоритетите при използване на СКФ на ЕС по обществено-икономически сектори, представлява 9% от общия размер на тези средства. За обучение са планирани и програмирани още 11% от средствата (основно по линия на ОП „Развитие на човешките ресурси“ /ОПРЧР/). Въпреки, че са инвестирани сериозни суми – недостатъчни, но сериозни в количествено отношение, тяхното инвестиране в системата не допринася за постигането на очакваното качествено подобрение  към края на програмния период. В потвърждение на този извод могат да бъдат посочени последните препоръки на ЕК по повод на изпълнението на Националната програма за реформи /НПР/, в които се отбелязва, че са необходими неотложни действия в насока:

„Ускоряване на реформата в средното и висшето образование с фокус върху модернизирането на учебните програми, подобряване на обучението на учителите, както и осигуряване на ефективен достъп до образование на групите в неравностойно положение”.

Тук дори не коментираме милиардите, идващи и похабени от държавния бюджет, за същия период от време. Шокиращо е, че във време в което в африканските нации се надига движение срещу културата на хуманитарните помощи, които облагодетелстват основно управляващите ги върхушки, страна като България става все по-зависима от подобен род помощи и трансфери, особено в области като образованието и науката, които области би следвало ако не да изграждат, то поне да подкрепят изграждането на предприемаческото общество на утрешния ден. Общество, което предприема реални действия за своя просперитет, не такова, което чака „държавата“ да ги предприеме в негово име и за негова сметка.

За пример, който да онагледи несъстоятелността на държавната намеса, може да бъде използвана ситуацията с връзката между университетите и частния сектор при реализацията на научно-изследователска и развойна дейност от практическа полза за бизнеса. В тази специфична област, предполагаща предприемането на индивидуална отговорност от страна на заинтересованите страни, която се измерва в рамките на стълб ХІІ „Иновации” от Доклада за глобалната конкурентоспособност на Световния икономически форум, България се класира на 117-о място, нареждайки се между Мароко и Шри Ланка. Проучване на Евростат от 2012г. показва, че едва 27,1% от българските предприятия са въвели „някаква форма“ на иновация, докато средните нива на иновационна активност на компаниите в страните-членки на ЕС са около 53%. По качество на научно-изследователските институции страната заема 68-о място в Доклада за глобална конкурентоспособност, нареждайки се между Руанда и Украйна.

Това на фона на инвестираните няколко стотин милиона лева по програми като ОП „Конкурентоспособност“, отишли основно за проекти като този за създаването на иновативни стойки за чадър и др. подобни. Апропо, тъкмо тази процедура, по която бяха финансирани проекти като споменатия, бе отменена наскоро от управляващия орган на програмата, поради ред нарушения, довели до финансирането на подобни нелепици. Това възмути политическите среди поради факта, че се „губят европейски средства“. Изглежда свободните и трезвомислещи хора имаме цивилизационни различия с политическата класа по линия на това що е то „губене“ на публични средства. И докато тези различия не бъдат изчистени, не може трансферите от държавния и европейски бюджети да бъдат необходимото и достатъчно решение за проблемите пред системата.

Без сериозно реформиране на управлението на системата на образованието, а тук в разговора трябва да бъде включена и системата на науката, което им реформиране да отчете новите взаимозависимости между развитието на образованието, научните изследвания и иновациите – от една страна, и икономическия растеж – от друга, публичните инвестиции, сами по себе си, не са и не могат да бъдат каквато и да било гаранция за успех. Частните – също, тъй като са изправени пред невъзможността да генерират максимална добавена стойност, която пък да предполага и оправдае дългосрочния им характер.

Дотук с констатациите „над нещата“. Навлизането в спецификата им налага необходимостта от прилагането на конкретни инкрементални иновации – такива включващи модификация, усъвършенстване – в посока консолидация, подобряване и опростяване (там, където се налага) на съществуващи процеси, услуги и дейности по осъществяването на образователната и научна политика, за да може да се случи прехода към радикално новата действителност. За някои този инкрементален подход не би бил подходящ, дори смущаващ, на фона на проблемите в системата, но при все на силно закърнялото политическо усещане за тази необходимост, той е единственият възможен откъм приложение тук и сега.

В този процес на иновиране в публичната среда настоящият коментарен текст не се стреми да изключи участието на нито един от ключови стейкхолдъри в този преход, в т.ч. и на „държавата“. Представените идеи, обаче, предполагат преосмисляне на възприетите, или по-скоро на не напълно възприети до момента, индивидуални роли и отговорности на всеки един. Това неминуемо преминава през разбиване на държавния монопол и поемане на лична отговорност, но остава здраво свързано с категории като „възможното“ и „рационалното“, без залитания в утопични и абстрактни картини за пълна реорганизация на начина по който функционират изградените обществени и институционални модели. Алтернативен подход в най-добрия случай би отнел десетилетия. Историческо време, с което не разполагаме. Със сигурност не искаме да се събудим един ден в общество без перспективи пред развитието си, в новия свят, доминиран от нации, направили квантов скок в своето развитие (в преносен, а може би и буквален смисъл), благодарение на стратегическия си поглед днес (или по-скоро „вчера“).

Това, което е характерно за иновационните проекти, включително за тези, свързани с осъществяването на определени социални иновации в публичния сектор, е че от загубата на време, а не на средства, организацията/системата се възстановя най-трудно, тъй като разходите, графикът и техническите средства при подобни проекти се уточняват в протежение на целия проектен цикъл. Най-добрият начин да се „спечели време“ при тези обстоятелства е да се започне веднага и да се комуникира активно, при установяване на силни взаимоотношения между всички заинтересовани страни. Само по този начин могат се минимизират и рисковете, породени от сериозната волатилност на факторите на околната среда, и да се доведе една реформа до успешната й реализация.

Именно поради това тук представените насоки за размисъл и работа по развитието на българското образование и наука са без излишни претенции от гледна точка на своята напредничавост, изчерпателност или всеобхватност, най-малкото, защото никой свободомислещ човек не може и не бива да претендира, че знае кое е онова, което е оптимално полезно за останалите. Всякаква йерархизация или степенуване по значимост на необходимите промени също отсъства, тъй като става въпрос за започването на един диалог за потребностите в отделните системи и под-системи, всяка от които се нужда от обособено внимание и специфични за нея дейности, най-малко общо кратно измежду които са принципите на свободното общество, заложени в основата им.

На първо място, започваме с ранната предучилищна подготовка. Тя, под възрастовата й граница към момента, следва да бъде единствено възможност, от която родителите решават да се възползват или не, при условия, предполагащи вземането на инициативата в ръцете на самите тези родители – чрез създаването на родителски колективи и др. алтернативни форми на възпитание за децата в максимална близост до семейната среда. Това би било твърде досадно повтаряне на добре познати истини ако не бяха систематичните опити на властите в последните години да вкарат 3-4 годишните в системата на държавното образование.

Желанието на държавата да изземе тези отговорности, изхождайки в аргументите си от тезата за все по-ранното детско развитие, добре онагледява онази стара истина, че от всички тирани най-опасни са онези, които реализират тиранството си в името на добруването на своите жертви. Инициативата за детското развитие е в семейството и следва да остане там, а държавата да се ограничи до ненатрапчивото си присъствие и подкрепа за това родителските колективи да се утвърдят като възможна форма на предучилищно образование и възпитание, което в момента същата тази държава възпрепятства активно. За да се случи това, страната се нуждае от приемането на изцяло нов, прогресивен по своята природа, Закон за предучилищното и училищно образование, който да замени морално остарялата нормативна уредба от зората на демокрацията и преди това.

Този нов, но твърде дългоотлаган нормативен акт, следва да способства за бързата модернизация в управлението на училищното образование на всички нива – чрез осъществяването на координирана реформа, основаваща се на принципите на децентрализацията и демократизацията в управлението на образователната система. Това предполага по-активно включване на местните заинтересовани страни – родители, учители, ученици, местни граждански организации, институции и предприемачи. Предполага въвеждане на мандатност за училищните ръководства и отварянето им към изброените заинтересовани страни. Предполага привличане на стажант-учители, обучаващи се във висшите училища. Предполага и цялостна рамка за кариерно развитие в учителската професия.

Насърчаването на връзките с бизнеса – на ниво проекти, програми и стратегии за сътрудничество, включително във връзка с т.нар. „дуално образование“, следва да се развива посредством локални, национални и международни партньорства за високо качество, при предоставяне на инициативата по места и подкрепа от съществуващите фондове и програми.

Ако държавата се фокусира върху подкрепата за мултипликация на доказано успешните практики по места (а не върху опитите си да налага централизирани решения), резултатите неминуемо биха били по-добри. Противното означава да очакваме, че чиновниците ще осъзнаят самодостатъчната природа на съществуването си. Защото въпреки действията, които реализират, за да оправдаят заплатите си, глобалната структура на работна сила еволюира – променяйки и оптимизирайки се, което неминуемо обрича на неуспех масовото, колективистично и сляпо за промяната начало в правителствените политиките за създаване на нови работни места с ниска или никаква добавена стойност. Технологизацията и дигитализацията на процесите във всички сектори на икономиката просто говорят, че тези усилия няма да ги бъде. Силовото им налагане не само, че не способства за свързването на образованието с пазара на труда, но и му вреди. Да не говорим, че мисията на съвременното либерално образование следва да отива много по-далеч.

Разделяйки се веднъж и завинаги с остарялото мислене, новият Закон за предучилищното и училищно образование следва да въведе така необходимите възможности за прилагането на гъвкави програми, форми и методи на обучение с акцент върху оказването на подкрепа за развитието на индивидуални таланти и насърчаването на предприемаческото мислене и поведение сред младите хора, при отчитане потребностите на местната общност, регионалните икономически и др. специфики по места.

Повечето политически документи в сферата на образованието се фокусират тясно върху въпросите на социалната политика, за пример върху приобщаващото образование с акцент върху социално-изключените групи, но в случая акцентът следва да бъде върху образованието за високо качество, което може да „издърпа“ системата напред.  Социалните аспекти в образователната политика са не по-малко важен (и дискусионен) въпрос, който обаче би следвало да бъде обект на самостоятелен анализ. В случая реформите следва да акцентират върху онова, което крие стратегически възможности за развитие на системата, а не риск за уравновиловка на нивото на посредствеността.

Всъщност преди да се говори за каквито и да било социални аспекти на образованието, необходимо е концептуално преосмисляне на термина „социално“. Защото в момента излиза, че е „социално“ приемливо и „социално“ оправдано, хиляди деца и техните родители да бъдат лишавани от конституционното им право на достъпно образование поради това, че избират за обучението си училища, виновни единствено с това, че са управлявани по-успешно и предоставят по-високо качество от това в някои от държавните или общински образователни институти (базирайки тази си констатация за качество не на какво да е, а на държавната система за външно оценяване). Отпадането на това грубо погазване на правата на хиляди български данъкоплатци предполага пълното прилагане на принципа „парите следват ученика“. Дали това ще погуби традиционното българско държавно училище? Едва ли. Първо защото традиционното българско училище не е училището на държавата и партията, а училището на местната общност, на местните благодетели и възрожденци. По-скоро държавата ще бъде принудена да върне инициативата в ръцете на хората, на които им принадлежи по начало, за да може линеещите образователни институции да започнат едно равностойно, справедливо и печелившо за всички състезание към високо качество. А високото качество е най-важното условие, което всеки родител търси за своето дете.

Едва след като интереса на родители и ученици, а не този на нереформираните и неспособни да просъществуват в демократична образователна среда институции, бъде поставен в центъра на образователния процес, може да се говори за нормализиране на ситуацията в училищното образование.

Всичко това е и в интерес на учителите, чиято професия се нуждае от възвръщане на своя престиж. Да работиш в печеливш и проспериращ сектор е незаобиколима предпоставка за онова самочувствие, достойни условия на труд и перспективи за кариерно развитие, от които се нуждаят българските учители, за да докажат и разгърнат на практика своя потенциал.

Оттам насетне може да започне разговорът за модерното общество и умната икономика, който ще продължи в Част II на публикацията.


*Авторът е експерт в Brain Workshop Institute с основни разработки в сферата на публичното управление, икономиката, европейските въпроси. Опитът му по въпросите на образователната и научна политика е натрупан като член на Академичния съвет на Нов български университет и председател на студентския съвет на университета; гл. секретар на националната студентска организация, отговорен за развитието на академични и научни проекти на национално и международно ниво; участник в работната група по създаването на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“, експертния съвет по наука и технологии към СО и националния съвет по кредитиране на студенти и докторанти. Притежава богат опит в координацията на младежки образователни проекти като учредител и ръководител на младежки НПО и инициативи за регионално, национално и транснационално сътрудничество. С научни публикации в областта на гражданското участие, управлението на образованието, науката и иновациите.

Print Friendly