Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Кой е „най-опасният” начин за финансиране на правителството, според теорията на свободата?

Кой е „най-опасният” начин за финансиране на правителството, според теорията на свободата?

governmentkuz

Правителствата и криминалните банди — за разлика от всеки мирен субект в икономическия живот — финансират своите дейности чрез принуда и насилие. В контраст с бандитите и криминалните субекти обаче правителствата претендират, че притежават законен монопол върху „принудата” и че я налагат в името на „общото благо”. Спорна претенция с оглед на факта, че държавите не създават богатство, а само го изземат, харчат и разпределят от онези, които вече са го създали.

Кои са начините за финансиране на дейностите на правителството?

1. Данъците  — основен инструмент за набиране на приходи в хазната. Те са „задължителни” и като такива представляват конфискация на частна собственост (която по Конституция се води неприкосновена?!). Немалко хора считат, че данъците са доброволни, защото „самите те си ги плащат доброволно”. Прост експеримент би бил да опитат да не си ги платят — най-тежко правителствата наказват онези, които се опитат да присвоят дял от плячката им, без да се реваншират по един или друг начин. Чрез данъците правителствата извършват и т.нар. “изравняване на доходите” — също без успешни опити да защитят етично равенството в доходите и резултатите като върховен идеал.

2. Дълг  — тъй като повишаването на данъците е болезнено от политическа гледна точка занимание, правителствата прибягват до емитиране на дълг (държавни ценни книги). Разликата между щедрите правителствени харчове и приходите в хазната се наричат „бюджетен” дефицит, а натрупването му през годините формира „правителствения дълг”. Ефектите: първо, емитирайки дълг правителствата се конкурират с предприемачите за частни спестявания, чиято цена се оскъпява. Институционалните инвеститори често предпочитат да купуват правителствения дълг, считан превратно за „безрисков”, вместо по-рисков при частни предприемачески начинания, да речем — все пак правителствата могат да налагат данъци, с които да плащат тези дългове. Да не забравяме и че пенсионните фондове, търговските банки и застрахователните компании са задължавани нормативно да трупат именно правителствен дълг — практика известна като „финансова репресия”. Освен това, заемният ресурс, привлечен от правителството, се харчи политически мотивирано към близки на властта бизнес-играчи и гласовити групови интереси, а не за задоволяване на спешни нужди на хората, проявени чрез пазарното им търсене. Дори не става дума за “бъдещите поколения”. Пилеенето си се случва съвсем днес.

3. Инфлация/Сеньораж: това е най-удобният и скрит начин за правителствата да се финансират, наричан още „скрит” данък. Вместо да се вдигат данъци или да се трупа дълг, чиято цена на обслужване расте с увеличението му, се включва „печатницата на пари”. Централната банка създава парична база от нищото и я налива във финансовите посредници, купувайки от тях държавния дълг. Така правителството едновременно финансира емисията си, а паричната база във финансовата система е увеличена, като правителственият дълг е „монетизиран” — превърнал се е в нови пари. С дохода от държавните ценни книги в баланса си, Централната Банка формира печалба, която връща под формата на „паричен сеньораж” на министерство на финансите. Чиста проба игра на „тука-има, тука-няма” или еквивалент на обикновеното намаляване на качеството и съдържанието на метал в монетите от царете в миналото. Ротбард и Мизес — две знакови фигури, както за австрийската икономическа школа, така и за либертарианството — са смъртни врагове на инфлацията. Тя изяжда покупателната сила на спестяванията, разрушава акумулирането на капитал, обърква икономическата калкулация и позволява на правителството да расте по-бързо и незабележимо спрямо икономическия продукт, отколкото ако инфлацията отсъстваше като феномен.

4. Държавни компании и приватизация на държавни активи  — печалбите от държавните компании са използвани за финансиране на дейности на правителството. Държавните фирми обаче винаги са в привилегирована позиция спрямо играчи на пазара и макар да са напълно подвластни на пазарната логика, тоест да са наказвани за неефективността си със загуби, те разчита на помощ от бюджета и на непазарни предимства. От друга страна, стимулът на един частник да стопанисва рентабилно и да покачва качеството на собствеността си е несравним с този на един моментен експлоататор (бюрократ/политик) на държавни активи, който не се интересува от капиталовата им стойност (тъй като не разполага с тяхната собственост и не може да ги продава), а гледа да извлече максимална изгода и доход от тях тук и сега. Приватизацията на правителствените активи освен, че вкарва пари в бюджета, е с положителен знак и за правилното използване на ресурсите. Проблемът на приватизацията може да има само, ако тя касае ползите, докато загубите се поемат солидарно. Това обаче пак е проблем на правителствената намеса, а не на принципния въпрос за ползата от приватизацията.

Кой е най-опасният начин за финансиране на правителството от гледна точка на либертарианството?

Ротбард, например, счита, че данъците са по-голямото зло от инфлацията, защото, макар и обезценена, валутата все пак остава в хората и могат поне да отидат до магазина и да си купят нещо. При високите данъци парите са иззети и гражданите остават с празни ръце.

Като съвременник на двете потресаващи световни войни (и участник в Първата), Мизес, от своя страна, набляга върху ролята на инфлацията в милитаризирането на правителствата и в относително по-лесното финансиране на войната. Ако населението можеше реално да види колко скъпо струва да поддържа една или друга военна експанзия — то едва ли би я подкрепяло много дълго. Инфлацията прикрива тази цена.

Да добавим също така, че прагът на търпимост към инфлацията е много по-голям, защото а) хората са свикнали с валутата си; б) има ефект на богатството върху стойността на активите им (поскъпват номинално) и в) винаги може да се хвърли вината на спекулантите.

С още по-голяма сила това важи за случаите, в които инфлацията може да се „изнася” — както прави правителството на САЩ в момента, финансирайки стотиците си военни бази и операции по целия свят. До високата инфлация прибегна и правителството на Русия след избухването на проблема с Украйна и нуждата от довъоражаване, така се случи и в Сирия при избухването на войната, както и в много други държави исторически.

В този ред на мисли, за либертарианците като защитници на живота, чиито най-голям враг — и идейно, и като мащаб — е войната, най-опасният начин за финансиране следва да е по-скоро инфлацията.

Конфискационните стойности на данъците, например, дори може да доведат до масови протести, брожения и революции (Войната за Независимост на САЩ, напр.), респективно до намаляване, а не до увеличаване на ролята и мястото на правителството в икономиката и в живота на всеки свободен човек.

Обратно, като начин на финансиране на правителството, инфлацията има една напълно реална цена — стотици хиляди човешки животи.

Print Friendly