Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Крахът на империята

Крахът на империята

bernanke-heli

Съединените американски щати вървят стремглаво към неизбежен фалит. Не е за вярване, но действително е така. Най-интересното е, че когато държавният банкрут стане окончателен факт, обясненията ще бъдат всякакви и най-вероятно ще размият истинските причини и престъпните действия, довели до финансовото фиаско. На практика това, че на 18-ти април кредитната агенция S&P заяви, че ще сложи негативна перспектива за иначе блестящата американска кредитоспособност –  тройно А ( triple A), – e само приглушен тътен, предвещаващ помитащата буря, която се задава.

Ако се вгледаме малко по-внимателно обаче ще забележим, че всички признаци и предпоставки за краха на държавните финанси са налице, при това съвсем не от вчера. Погрешните политики и нагласи не само, че не са преустановени и премахнати. Нещо повече: те са поощрявани и одобрявани от обикновените американски граждани, от интелектуалците и най-жалкото – от така наречените научно-академични среди.

Икономическата философия, която бе прегърната от финансовият елит, управляващ публичните средства и монетарната политиката на най-голямата световна икономика, е нео-кейнсианството. В същността си то представлява допускането, че държавата е икономически актьор „номер едно” и може да се меси било чрез фискалната си политика (държавни харчове, субсидии и данъчно облагане), било с печатаното на пари (монетарна политика), за да предпазва икономиката от рисковете на пазара. Основната теза е, че пазарите са асиметрични (липсва пълна и точна информация за пазарните участници и сделки), както и че икономическите субекти са нерационални и несъвършени. Проблемът е там, че освен пазарите и икономическите агенти, несъвършени са също и хората, които вземат решения за провеждането  на паричната политика и управлението на финансите на страната.

Когато търсеното в икономиката спадне, държавата налива парична маса, изкуствено стимулира търсеното, а оттам и производството, печалбите и заетостта. Антикризисното хапче вече е измислено, а в рецептите си шефовете на американската Централна Банка (Федералния Резерв или ФЕД) предписват конски дози от него.

Зловещото в случая е, че лекарството не само не помага, но и напротив – влошава ситуацията. Да стигнем и по-далеч: именно то причината за кризата. Печатането на пари и изливането им в икономиката не е нищо друго освен изкривяване на пазарните сигнали. Когато паричното предлагане изпреварва темпа на производство, резултатът е инфлация. По-простичко казано: докато стоките и услугите си остават същите при помпането на нови и и нови пари в икономиката, единственото, което се повишава, е търсенето им. С други думи – цените. Инфлацията е закономерно последствие от лудешките експерименти и самонадеяната илюзия за богоизбраност на шефът на ФЕД, Бернанке, и компанията му от празноглави авантюристи. Става дума за същия този Бернанке, който, до средата на 2007г., отричаше очевидното за всички аналитици, запазили разсъдъка си, а именно: че американската финансова система е пред колапс…

От 2006г. до декември 2008г. ФЕД задържа основните лихвени нива между 0,00 – 0, 25 на сто. (Само за сравнение – през 2001г., например, лихвеният процент в САЩ е 6,5 %;  в Китай в момента тя е 6,31%; в Русия – 8%). Ниската лихва предизвика бум в кредитирането (кредитна експанзия), а евтините кредити дадоха възможност на американците да купуват неистово жилища с цел спекула (печалба от ръста в цените на недвижимите имущества), да консумират и потребяват като обезумели (телевизори, коли, обзавеждане). Целият този процес доведе до множество погрешни инвестиции, до разбиване и раздаване на безценица на натрупания инвестиционен капитал, с който евентуално да се финансира бъдещото индустриално и технологично развитие на  страната.

Ако приемем, че пазарите са асиметрични, че информацията за тях е непълна, а ние с вас като икономически субекти сме несъвършени и нерационални, то какво да кажем за брадясалите мъже в ФЕД, които освен че често се излагат публично, демонстрирайки незнание по елементарни въпроси, но и на това отгоре имат твърде близки отношения с основните играчи на Wall Street. Ето защо, богатите банкери-спекулатори са последните, които някога ще фалират. Освен, че се ползват с привилегията да „приватизират печалбите и да национализират загубите”, те имат и други предимства. Първо, притежават достъп до свръхевтин държавен кредит и второ – живеят с пълната яснота, че правителството ще ги измъкне, каквато и каша да надробят. При това с парите на американските граждани, облагани с повече от 50 цента за всеки изработен  долар. С новонапечатаните пари, получени от американското правителство като „спасителен пакет”, финансовите акули от Wall Street, изкупуват вече фалирали предприятия и банки, а ефектът е един-единствен – трансфер на покупателна способност от обикновените граждани и честните бизнеси към безотговорните и заслужаващи фалит алчни банкери.

Всички нови пари, напомпани в икономиката, имат покупателна способност в мига,  в който бъдат пуснати в обръщение. Тези, които първи ги използват (банкерите, да речем) изкупуват на моментни цени каквото сварят или преценят за интересно. Един път влезли в икономиката, новите пари ускоряват скоростта на потребление и в крайна сметка имат за резултат повсеместна инфлация. Това е в ущърб на хората с нисък и среден фиксиран доход, които се озовават в ситуация  на по-високи цени, без да има реално покачване на дохода им.

Проблемът с инфлацията в САЩ е многоаспектен. Той се съдържа философско грешната предпоставка, че правителството има право да решава какво са „парите”. Вашингтон определя „доларовите банкноти” за пари (законово платежно средство), провъзгласява монопола върху създаването им и го брани чрез репресивния си апарат (полиция и съд). Всъщност обаче парите не са измислени от правителства, а от хората. Те са средство за размяна на стойност. Различни хора могат използва различни блага под формата на средство за размяна. Друг е въпросът, че когато средството е по-широкоприето, то и размяната е по-лесна.

Най-скандалното в случая на САЩ е, че американското правителство, прибягвайки до печатане на нови и нови хартийки, разрушава една от най-важните функции на парите. А именно, че те служат са „натрупване на богатство”. Всеки долар е неизползвана стока или услуга. Когато правителството печата пари, предизвиквайки инфлация, то обезценява долара. С други думи – краде потенциални стоки и услуги от гражданите си. Въпросът, както виждате, не е икономически. Той е конституционен и морален. Морален, защото кражбата е принципно дълбоко не-морално деяние. Конституционен, защото именно конституцията следва брани гражданите си от грабителските набези на моментно притежаващите власт управници.

В момента за реалните измерения на инфлацията в САЩ не може да се говори с действителни цифри. Правителствена статистика сочи малко под 3 процента. Но това е силно манипулирана стойност. Забележете, че в официалният индекс на потребителските цените в страната (CPI – core),   не са включени цените на:  горивата,  храните и жилищата. Обяснението  на властите е, че при тях променливостта е най-голяма и не представляват някаква реална тенденция, а – обърнете внимание! –  „пазарен шум”. Като че ли американците имат по-важен разход от средствата, които дават за транспорт, храна и подслон?

Обезценката на долара е чудовищна. Откакто през 1913г. е създаден Федералният Резерв, зелените пари са загубили 95 процента от стойността си. 1000  някогашни долара са еквивалентни на 20 000 сегашни. Друг много силен буфер, доказващ наличието на инфлация, е златото. Когато в икономиката се изсипят трилиони нови долари, те трябва да отидат някъде. И го правят – или във финансови активи като акции и облигации, или в недвижимо имущество (надувайки спекулативни балони), или в цените на стоки и суровини като петрол и злато. Резултатът е, че цената на златото скача, вследствие на опитите на инвеститори и спестовници да запазят покупателната способност на парите си. И макар пазарът и на този актив да се движи от емоциите, при златото няма типичните характеристики на спекулативен „балон”. За разлика от недвижимото имущество, където бяха се бяха струпали повече от 85 процента от инвестиращите в активи, при златото едва 3-4 процента от  икономическите актьори формират целият му пазар. Още повече, че при недвижимостите балонът бе надут чрез кредитна експанзия (лесно раздаване на кредити), а при ценният метал такова нещо просто няма.

Златото не е нищо повече от хартийките, мидените черупки и другите инструменти, които можем да използваме за размяна на стоки и услуги с други агенти на пазара. Но то има едно фундаментално предимство – не може да бъде фалшифицирано лесно. Освен това е оскъдно и количеството му е лимитирано, тоест действително съхранява стойност и връзва ръцете на правителствата при опитите им да харчат повече отколкото могат съберат от данъци. Следователно златният стандарт е чудесен начин да знаем кога правителството в страната, в която живеем, е неразумно и злоупотребява с капиталите ни. Към момента такъв хомот за държавните ръководители просто няма. Науми ли си да харчи, държавата пуска тракащите преси или натиска копчето на съответния компютър. Ефектът  на скрития инфлационен данък е доста по-незабележим за обикновените граждани, отколкото вдигане на данъците,  следователно доста по-изгоден от политическа гледна точка. Без да натоварваш данъкоплатците с видимо данъчно бреме, харчиш колкото и за каквото си поискаш, пък както казва и самият лорд Кейнс: „В дългосрочен план всички ще сме мъртви”. Сиреч – след нас потоп, какво ни пука за бъркотията, която ще завещаем на следващите поколенията.

Кратка справка: от времето на създаването на ФЕД-а,  тройунция злато е струвала 20 долара. През 1933 година достига 35 долара. От 1971г. с премахването на златния стандарт от президента Никсън, цената на златото е свободна. Само преди 5 години тя беше около 600 долара за тройунция, което изглеждаше доста високо. Как се котира в момента? Точно така – минава 1500 долара. Само за последните 12 месеца златото е поскъпнало с над 30 процента. Среброто – с повече от 50 на сто, а множество анализатори прогнозират още по-големи ръстове. Новонапечатаните хартийки изстрелват нагоре и цените на храните, стоките и суровините. Индексът за цените на на „Организацията за храните  и селското стопанство“ достигна и своебразния си рекорд през 2011. Петролът поскъпна с 30 процента за последните 2 месеца и варира около 110 долара за барел. Всички тези малко сухи цифри отлично илюстрират основните тенденции. Наивно е да си мислим, че налятата парична маса досега, плюс новите порции количествени улеснения (quantative easing – програми за наливанe на ликвидност и изкупуване на държавни облигации от Централната щатска банка) нямат пряка връзка с безконтролно изхвърчащите цени.

Доларът все повече и повече губи водещата си роля на световна резервна валута, а стойността му за последната година е спаднала с 7,6 процента спрямо кошницата от други основни валути. Колко повече американските пари губят стойност, толкова повече вносът в САЩ се оскъпява. От портокаловия сок до автомобилите, електроуредите и горивата – всичко, внесено отвън в страната,  ще излиза все по-солено за средния американец, чийто стандарт на живот осезаемо започва да спада.

По-високата цена на суровини като петрол, метали и храни няма как да не се калкулира и в крайните цени на производителните и потребителските стоки. Когато това започне да става по чуствително, американците ще възроптаят, предизвиквайки  социални напрежения и размирици. Тогава за всичко ще бъде обвинена алчността на спекулантите, както и повишеното търсене от страна на т.нар. „зараждащи се” пазари.

Когато инфлацията стане толкова видна, че да не може да се манипулира общественото мнение, основният лихвен процент неминуемо ще трябва да се вдигне в опит за обуздаването й. Това автоматично означава, че цените на акции и облигации ще падне  – поради по-малкото свободни кредити за спекула, – изяждайки печалби на Wall Street, както и че живеещите на кредит американци ще трябва да плащат по-големи вноски по заемите си. През 2008 година това доведе до тотален срив, а опасността кредитополучателите да спрат да си връщат задълженията към банките е реална и предвещава сериозна банкова криза.

В действителност САЩ са доста по-социални от СССР, да кажем. Подпомагане за първо жилище, обезпечаване на високорискови ипотеки, здравни безплатни и социални програми – това е само част от „социалния арсенал“ на държавата на Благоденствието. Междувременно задълженията на държавата са близо до „специалните“ 14,3 трилиона  долара, като това е и фиксирания от Конгреса таван на задлъжняване. Като дял от БВП тази цифра е малко над 91 процента. Дефицитът  е колкото целият БВП на Испания, а за армията се дава близо 1 трилион долара годишно. Ако Конгресът не се съгласи да вдигне установения таван, в скоро време американското правителство ще се окаже в невъзможност да финансира международните си плащания, както и държавните си задължения – социално осигуряване,  здравеопазване, съд и отбрана. Вместо да вдигне данъците и да ограничи харчовете, за да изплати дълговете си, Америка издава нов дълг, с който покрива обслужването на стария, и така затъва до ушите в една безкрайна спирала.  За всеки похарчен долар днес правителството взима по 40 цента назаем.

Много държави вече отдавна да са фалирали, но САЩ са колос, чиято мощ може да издържи сравнително дълго, още повече, че доларът все още е световна валута и, дори и сега, има балами, които да финансират американските харчове, като купуват щатски държавен дълг. Темповете на задлъжняване са впечатляващи. Дефицитът само за месец февруари в страната достигна  223 млрд. долара – толкова, колкото беше за цялата фискална 2007г. Засега доверието в способността на САЩ да си плаща дълговете е голямо. Ако обаче то се наруши – възвращаемостта, която инвеститорите ще очакват, за да финансиране на федералното правителство, ще е огромна.

Най-големите кредитори на американската държава са Китай и Япония. Китай държат американски държавни ценни книжа (ДЦК) за над 1 трилион и 200 млрд. долара (и  общо 3 трилиона, деноминиран в долари, валутен резерв), а страната на Залязващото слънце – почти 900 млрд. в ДЦК. Азиатските лидери едва ли са доволни от факта, че доларът отслабва, обезценявайки активите им, както и че, за да не се оскъпи износът им за САЩ  са принудени да печат нови и нови собствени пари, отслабвайки валутата си.  С пряк ефект, разбира се, инфлация за собственото си население. Тенденцията е малко по малко светът да бяга от долара, който губи стойност все повече и повече. Китай подготвят налагането на юана като нова световна валута, ползвайки го при всяка възможност за трансграничните разплащания. Освен това, Пекин купува и злато, чиято цел най-вероятно е да обезпечи бъдещата световна монетарна система, базирана на китайският юан.

И ако на федерално ниво в САЩ положението е критично, то на щатско (местно) ситуацията е аналогична. Отделните щати дори не могат да си напечатат фалшиви пари, с които финансират нуждите си. Ню Йорк, Флорида и Калифорния са в незавидно финансово състояние и все по-често срещат трудности в изпълнение на задълженията и административните си функции.

Според излязъл наскоро официален доклад на бюджетната комисия в Конгреса, ако нищо във философията на управление и харчене не се промени, то няма съмнение, че само след 14 години, приходите от данъците на гражданите ще стигат само за връщането на лихвите по заемите. Подобна ситуация няма как да не се съчетае с валутна криза и хиперинфлация, тъй като САЩ със сигурност няма да се оставят току-така и ще форсират печатарската преса до червено.

За финал е редно да кажем, че колкото и далече да ни се струва –  и във времето, и географски –  кризата, за жалост, е съвсем на хоризонта. Никой няма да бъде пропуснат, а съвременните финансови пазари са глобални и взаимосвързани. Неизбежният фалит на държавната организация на САЩ, означава и проблеми за купища банки и инвеститори, чийто дълг няма да се изплати или ще бъде силно обезценен. Ако големите компании майки в САЩ страдат, първият удар ще понесат техните подразделения в Азия и развиващите се страни – безработицата, инфлацията и социалните сривове за населението им са неизбежни. Средна и Източна Европа също ще изпитат негативите на кризата.

Да не говорим за ситуацията на обикновените американски граждани и бизнес. Те ще да поставени в безумната положение на хиперинфлация – нещо много подобно на това, което България преживя през 1994-1995 година. В този контекст съветът на сегашния премиер на Република България, Бойко Борисов, за отглеждането на картофи (реални блага) са пропити с икономическа състоятелност и пророчески нюх: не само, че светът ще е принуден да оцелява, като сади картофи. Но и на всичкото отгоре, те ще струват много, много скъпо…

Print Friendly