Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Край на банкирането с частични резерви: какво ще донесе референдумът в Швейцария?

Край на банкирането с частични резерви: какво ще донесе референдумът в Швейцария?

FRB

Може ли да има кредит при 100-процентово резервиране?

В края на миналата година в Швейцария бе иницииран референдум, целящ да забрани практиката на банкиране с частично резервиране, чрез която търговските банки участват в процеса на парично предлагане посредством кредита, който създават.

По темата се заговори и в Исландия, а по-назад в годините, като отговор на Великата Депресия, световноизвестният икономист Ъруин Фишър предлага реформа на паричната и банковата система, с която търговските банки да бъдат задължени да банкират с пълно резервиране на краткосрочните си пасиви — текущите депозити.

Ако референдумът сполучи, срещу всеки депозит при поискване (demand deposit) банките ще са задължени да поддържат пълни кешови наличности.

Съвременната банкова система банкира с частични резерви. Това ще рече, че всяка банка е нормативно задължена да поддържа в наличност резервни активи (по сметка в централната банка) само малка част от депозитната си база.Съотношението на задължителните минимални резерви към депозитна база варира като в България, например, то е 10%, а в Еврозоната — 1%.

Какво е банка и как тя създава „пари”?

Учебникарското обяснение е, че банките са финансови посредници между „спестители” и „инвеститори” в реалната икономика.

Търговските банки набират краткосрочни депозити и кредитират дългосрочни активи — бизнес проекти, потребителски заеми, инвестиции във финансови инструменти. За финансиране на дейността си използват още и заемен ресурс (дългови инструменти), както и собствен капитал, който в наши дни е минимален спрямо контролираните активи.

Печалбата на банката идва от лихвения й марж — по-ниски лихви по късите депозити и по-високите по кредитите и инвестициите (във финансови инструменти), както и такси по извършване на дейността, поддържане на сметки, връзка с платежната система и т.н.

В учебниците пише още, че чрез набирането на депозити и раздаването на кредит банките намаляват риска, разпределяйки го между множество проверени от тях играчи; подобряват бизнес средата, улеснявайки достъпа до кредит (бизнесът не ходи от къща в къща в търсене на дребни спестявания);„трансформират” матуритета на спестяванията, като кредитират по-дългосрочни бизнес проекти или потребителски заеми, финансирани с по-„къси” спестявания (депозити).

Държавни пари

В модерния финансов свят „държавните пари” или онези, над които има власт централната банка, са резервите (по електронние й сметки) и банкнотите в обръщение. Те служат за база (парична база), въз основа на която посредством частичното резервиране търговските банки създават банковия кредит, срещу който счетоводно стоят депозитни сметки.

Банкови пари

Благодарение на банкирането с частични резерви банковата система практически участва в процеса на парично предлагане, формирайки огромната част от него чрез т. нар.„банков кредит” или „bank money” — широкият агрегат на паричното предлагане M1 (банкови резерви плюс текущи депозити).

Неговият размер зависи от изискванията за задължителни минимални резерви — „държавни пари”, — които банките следва да притежават, както и от склонността има да отпускат кредит, развързвайки банковия мултипликатор — необезпечния банков кредит.

Реакциите към референдума за пълно резервиране

Има силни гласове против, опасяващи се, че това ще убие самото понятие банка, а кредит едва ли не няма да е възможен. Идеята е окачествена като „примитивна”.

От друга страна, предложението се прие радушно от немалко почитатели на свободния пазар, които защитават пълното резервиране на депозитите с оглед намаляване на инфлацията от банковия кредит — скрит данък и респективно конфискация на частна собственост. Едва ли не — крачка в правилната посока и само още една — премахването на монопола в паричното предлагане от държавата — и целта е достигната. Де-монополизиране на паричното предлагане.

Трети, пак пазарно ориентирани и почитатели на идеята за т. нар. „Свободно банкиране” са против. Те смятат, че банковата система, оставена сама на себе си и без държавната помощ и моралния риск, който върви с тази помощ, ще регулира сама кредита — увеличавайки го, когато има стрес в системата, намалявайки го, когато скоростта на обръщение на парите скочи поради инвестиционна или потребителската самоувереност. За тях наличието на централна банка пречи и вреди, бидейки административна и непазарна намеса в пазарния процес на банкова регулация на кредита.

Зад идеята и в основата на предложението стоят привържениците на кейнсианско-монетаристка линия по отношение паричното предлагане като инструмент на макроикономическата политика, които се базират на писанията на Ъруин Фишер. Те изразяват недоволство от факта, че търговските банки — които са се превърнали в де факто агенции на централната банка — понякога не са добра трансмисия на парична база и респективно кредита към реалната икономика. Факт, който няма как да не мъчи централните банкери, търсещи ръст на съвкупното търсене, разбирай евтин кредит, потребление и инвестиции.

Историята: „депозитно” срещу „кредитно” банкиране

Исторически погледното банковото дело започва като две услуги коренно различни услуги: а) услуга по съхранение на паричните наличности — „депозитно” банкиране, покриващо напълно неправилния депозит (в пари) и б)рисково — т. нар. „кредитно банкиране”, в което и за двете страни е ясно, че има риск, банката инвестира парите и се търси възвръщаемост.

Не след дълго банкерите виждат, че рядко златото е изискано изцяло и започват да използват части от предложеното им за съхранение, раздавайки необезпечени разписки за злато под формата на кредит. Но пазарът ги изправя пред тежък корективен механизъм — bank run-ът (бягството от депозити) отвътре, известен като банковата паника или теглене на „резерви” от конкуренцията, натрупала необезпечени „разписки”.

За целта се появява нуждата от централна банка, която да позволи едновременната експанзия на кредита — тоест банките да се картелират, но без опасност, някоя по-разумна да фалира другите, събирайки искове към резервите им.

И, разбира се, централната банка става кредитор от последна инстанция — и тя предлага ликвидност тогава, когато експанзията на необезпечения кредит доведе до икономически срив, а други банки или клиенти им, си поискат “истинските” пари. В златно-сребърен стандарт парите са именно злато и сребро.

Най-важното: днес паричната база (златото в миналото, а днес „държавните пари”) се създава като електронни цифри в компютрите на централната банка, тоест без реално ограничение.

Ние с вас живеем във фазата, когато двата вида банкиране — депозитно и кредитно — са смесени, а централната банка се явява като гарант и защитна мрежа срещу пазарен коректив на необезпечена с реални спестявания кредитна експанзия.

Депозантите очевидно не считат себе си за „кредитори” на банката, щом се стичат пред вратите й при паника. Лихвата, която получават, очевидно не е ръководеща при решението им, щом днес може дори да е отрицателна (Швеция). И още: ако бяха наясно с „механиката”, мнозина вероятно биха се отказали от тази лихва за сметка на пълната наличност на парите си или биха търсели по-висока такава с оглед на риска.

Кой ще излезе победител при успешен референдум в Швейцария?

Онези, които считат, че инфлацията ще намалее може би жестоко грешат. Именно липсата на инфлация практически води до идеята за централизация на паричното предлагане. Това е искал и Фишер — държавата безпроблемно да решава какво ще е паричното предлагане (с колко да расте), а търговските банки (поради липса на проекти и грешки в миналното, тежащи в балансите им) — да не “пречат” с кредитната си политика и влияението от „животински бесове” на реалният бизнес за търсенето на кредит.

Историческата схема, по която се движим, като че ли е: свободно банкиране =) централна банка, контролираща съвместната експанзия =) пълен контрол на паричното предлагане от централната банка, разбирай държавата.

Възможен ли е кредитът при банкиране с „пълно резервиране”?

Напълно. Кредитът ще идва от облигации (дълг), собствен капитал и срочни депозити.

Тоест той ще еследствие от „кредитното” банкиране, при което депозантът ще се по-скоро инвеститор, споделящ риска, но и търсещ възвръщаемост.

Тъй като няма да има инфлация (днес тя идва основно от необезпечения банков кредит), няма да има нужда да получаваш лихва за пари, които по договор можеш да ползваш във всеки един момент — все едно са ти в чекмеджето и не носиш риск.

Частичното резервиране, касаещо текущите депозити (demand deposits) е икономически и правен нонсенс.

Логически няма как хем да са твоя собственост, хем банката да кредитира с тях — както е днес, откъде произтичат и куп икономически и правни проблеми.

Депозантите би следвало плащат такса за съхранение и достъп до разплащателната система в рамките на „депозитното банкиране”.

Срочен депозит вероятно няма да може да се тегли предсрочно, както досега, и ще носи лихва като специфичен инвестиционен инструмент. Кредитът ще идва основно от пасиви с дълги матуритети или капиталовите и паричните пазари.

Така нужда от кредитор от последна инстанция отпада напълно, защото евентуален банкрут няма да засяга депозантите.

Банките пак ще търсят лихва при кредитиране, но ако няма ръст в паричното предлагане, тази лихва може да е номинално отрицателна (реално положителна) с оглед на възможната дефлация. Както е било и в последната четвърт на 19-ти век в САЩ, например — ерата на бурен икономически растеж и спадащо “ценово равнище”.

Големият залог: как ще се финансират дългосрочните кредити?

Точно там е и проблемът с кредитната експанзия днес: че има фрапиращо матуритетно несъответствие между пасиви и активи (текущ депозит финансира 30-годишна ипотека), което увеличава риска и води до изкривяване на капиталовата структура на икономиката.

Ще се появят доходноси финансови инструменти с по-дълъг матуритет, а с оглед на намалена колебливост в покупателната сила на парите — инвеститорите ще виждат смисъл да ги купуват.

Най-общо, банковото дело ще се раздели на две — депозитно (съхранение) и кредитно (инвеститорът търси възвръщаемост, но носи риска от инвестициите на банката).

Какво ще се случи при успех на референдума?

Проблемът е, че монополът в паричното предлагане (законното платежно срество) не е атакуван ни на йота с референдума, дори напротив.

До какво ще доведе референдумът?

До повече “пазарни” ефекти ли, тоест намаляване на негативите от решенията и кредитната експанзия на отделни банки върху системата — едва ли не крачка в правилната посока?

Или, обратно, това е път към централизацията на паричното предлагане в ръцете на централните власти, пълна тяхна дискреция?

С оглед на обосновката на провеждането —второто изглежда много по-вероятно, а ефектът — нарастване на централния контрол върху най-важните икономически явления, опосредяващи огромната част от транзакциите помежду ни.

Парите и кредитът.

Print Friendly