Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Край на „копърките“ и хляб за всички

Край на „копърките“ и хляб за всички
taxi
Наскоро (10.02.11) у нас бе въведен таван на цените на такситата, който ще се определя от общинските съвети. Сетне се заговори за сходен подход и към хляба и житото – какво следва? Угрозата от прекомерно покачване на цените кара някои правителства да вземат най-близкото до акъла решение: да въведат пределни стойности на някои стоки и услуги, наричани още „тавани”, с които да предпазят гражданите си било от инфлационния натиск, било от измамите на „алчните” търговци. Ето, че Кипър, например, вече успя да наложи тавани на най-основните си храни. Не бива да си мислим обаче, че топлата вода е открита наскоро. Много, много отдавна, десетки векове преди на съвременните политици да им хрумнат такива гениални идеи, из земите на Древен Рим подобни икономически трикове вече били обикновено ежедневие.Трябвало да изминат столетия преди човечеството да систематизира натрупания политико-икономически опит в теория, а обективните закономерности – в научни постулати. Пробите и грешките не спирали, така както не спират и до днес.

В тази статия няма да разглеждаме пагубните ефекти от „ценовите тавани” или „задължителните минимална цена”, които правителствата по света въвеждат дори при най-малките изгледи за криза. По въпроса има написани стотици изчерпателни и увлекателни книги. По-скоро ще се спрем върху ползата от свободната икономическа размяна, от една страна, и опасностите, породени от необоснованата намеса на държавата в икономиката, от друга. Но нека си позволим кратко лирическо отклонение.

Още от памтивека държавните власти са проявявали подчертан интерес към контрола върху икономиката. Например, римският император Диоклециан, през 4-то столетие след Христа, непоколебимо прибягнал до държавно фиксиране цените, замразяване заплатите, забрана за продажба на имотите и прочие. Последиците били фатални. В ерата на безконтролното сечене  на все повече и повече монети от римския монетен двор (хазната бил задлъжняла до безобразие), станало така, че  инфлацията излязла от контрол, което се означавало и изхвърчането на цените до небесата.

Представете си това в светлината на ценовите тавани, които императорът налагал – един хляб или едно мляко не можели да имат цена по-висока от определената от държавата сума. А за да е доволен народа, сумата била ниска. Нищо, че суровините и трудът за приготвянето или добива полека-лека започвали да струват цяло състояние.
И така, всеки търговец или производител, който не искал или не можел да работи на загуба, просто спирал да произвежда и продава.

В един миг един от най-големите и богати пазари за своето време – римският, сякаш се изпарил. Нямало домати, месо, хляб. Секнал притокът на пъстри и скъпоструващи платове, на стоките за бита, на занаятчийските и земеделските сечива. Хората били принудени да нарушават закона, бягайки от запустелия град (императорът забранил напускането на Рим и продаването на имоти), отивайки в провинцията в освободените от данъци латифундии или вили, където поне със собствени усилия да могат да произвеждат стоките от първа необходимост, неоткриваеми в града-призрак.

Ето как, според някои изследователи, се зародило и феодалното средновековие с хиляди и хиляди разпръснати малки владения и хора, произвеждащи за собствена консумация, вместо за размяна на пазара. “Търговията” и “градът” загубили сблъсъка с “феодалното имение” и “автаркията” (производството с цел самозадоволяване, самодостатъчност). Такова било видимото начало на края за Империята. Пазарът като институция бил разрушен. Мизерията, недостигът, гладът и болестите се спуснали над могъщата до този момент световна сила. След това за капак нахлули враждебните варварски племена, а сетне всички знаем какво следва.

Но да се върнем на темата. Афинитетът на правителствените власти да се намесват в ценообразуването е неудържим. Освен че исторически погледнато такава нагласа е водила само до икономическа ерозия и изкривяване на пазарните сигнали, сам по себе си подобен подход не е и нищо друго освен нарушение на икономическата свобода на съответното население.

В същината си пазарната икономика представлява свобода на икономическите актьори доброволно и мирно да се договарят за цените, по които търгуват помежду си. Онези, които притежават собственост, я разменят било срещу пари, било срещу други стоки и услуги на пазарен принцип. Процесът обогатява и двете страни – и онези, които продават, и онези, които купуват, – тъй като различните индивиди имат различни нужди и цели. Смисълът на държавата е да подсигурява спазването на общите правила, важащи за участниците в описаните взаимоотношения.

Свободната търговия способства разделението на труда – всеки прави това, в което е добър, разменяйки го срещу плодовете от усилията на други индивиди. Само и единствено по този начин става възможна успешната реализацията на множество различни индивидуални проекти. Това е и процесът, при който най-ефективно се използват разностранните качества и възможности на отделните граждани, а резултатът е – увеличение на общото богатство, повишаването на стандарта на живот и най-важното: ефикасното използване на наличните ресурси в обществото. Казваме това, за да разясним как всъщност действа пазарният механизъм и да илюстрираме ползата от ефективното му фунциониране.

Самият политически ход – да се фиксират цените на дадени стоки и услуги или пък да се поставят ценови „тавани” и минимуми – има откровено благородни намерения: или защита на потребителите от прекомерно бързото покачване на цените за сметка на покупателната способност, или протекция срещу така наречените „спекуланти”, които в един или друг момент се възползват от пазарните ситуации, трупайки колосални печалби на гърба на населението. Звучи прекрасно.

Това, което следва да се запитаме обаче е, дали подобен род мерки действително ще бъдат от полза за гражданите, или не. Ще бъде ли постигната целта и оправдани ли са средствата, използвани за постигането й.

Темата, която ни касае е по-скоро свързана с някои доста натрапчиви и видими опити на българската държава в последно време да се намеси в икономиката и по-специално в онази й част, която като че ли досега бе оставена по-скоро в ръцете на свободните граждани.

Пресен пример за подобен подход е въведеният таван за цената на таксиметровата услуга. На 10  февруари, 2011г.,  на второ четене българският Парламент прие промени в Закона за автомобилните превози, според които таван на тарифите на такситата ще се определя от общинските съвети. Цените ще се актуализират поне веднъж годишно, а глобата за шофьорите, които надхвърлят максималната цена, е 3000 лв.

И така, тази мярка като че ли е навременна, а и от доста отдавна се говори за нея. Почти няма шанс на вас лично да не ви се е случвало да се качите в такси, където за няколко километра да ви тръснат сметка, възлизаща на десетки левове. Както следва да се предположи гореописаният правителствен ход би парирал злоупотреби от такъв характер и…  край на цялата мъка – и вие, и аз ще можем да ползваме тази услуга, знаейки че няма опасност да ни „минат”  все едно сме някакви балами.

Както може да се досетите, тезата ми е, че подобно твърдение е чисто и просто невярно.
Първо, както вече споменахме, ценовият таван е грубо нарушение на правото на всеки продавач или купувач (в случая на таксиметрова услуга) свободно да предлага/приема условията по сделката.

Второ, проблемът далеч не се корени, във високите цени. Ако някой бизнесмен реши да предложи таксиметрови коли от марки като, да речем, БМВ, Ауди и Мерцедес, то несъмнено, хората, които биха се съгласили да ги ползват, няма да се притесняват от размера на цените. При едно от първите ми пътувания на Запад изпаднах в откровено изумление как е възможно на всяка крачка да има таксита от гореизброените суперлуксозни марки. Истината е, че с таван на цените, това просто става невъзможно. При годишна инфлация 4,5%, осеазамо покачване на акцизите и стойността на суровини и горивата, скъпите авто-части за по-високият клас автомобили, както и високите лизингови вноски – да се поддържа лъскав автопарк с фиксиран ценови таван е абсурдно. Луксозни таксита у нас просто няма да има, което далеч не е повод за гордост, а напротив.

Проблемът не е, че понякога от центъра до “Летище София” ни излиза 60лв – ни най-малко. Ако нивото на обслужване си заслужава, защо пък не?!

По-голямото зло е, че често не сме знаели, че ще ни излезе толкова скъпо. Тоест: били сме измамени.
Ето защо това, което държава следва да въведе, не е ценови таван, а общ стандарт за мястото и размера на ценоразписа. Конкретно позиция, към която потребителите да знаят да се вторачват, щом се озоват в жълтите купета.

Работата на държавата се състои само и единствено в това да съблюдава контрола върху това кой и къде поставя цените и защо като се качим в някое такси не разбираме, че километърът е 5,95лв. За подобно нещо следва да се налагат наказания. Битката трябва да бъде насочена срещу незаконните помпи, инсталирани във всяка трета кола (по думи на словоохотлив „таксиметър”),  а не срещу предприемачите, готови да предоставят по-качествени услуги, но срещу по-високи парични стойности.

У нас държавно се регулират цените на доста неща: вода, ток, газ. Около новогодишните празници министърът на земеделието и храните, Мирослав Найденов,  само дето не прокле съдбата, че е управник на страна с демократични правила и свободен пазар. Ако можеше, щеше да изрегулира всички цени на храните надолу, „смачквайки“ спекулантите. Забравяйки обаче същевременно високата инфлация в национален мащаб, световният ръст в цените на храните, суровините и петрола. Както и повишеното търсене. (В Китай, например, инфлацията за плодове и зеленчуци е 60% на годишна база, а в Египет именно скока в цената на храните е в дъното на помитащото обществено недоволство).

Не твърдим, че не е имало спекуланти, напротив – имало е, само че на фона на честните търговци и обективните фактори, имащи отражение върху крайната цена, популистко-истеричните изблици на министъра са неуместни и радват една малка група наивни граждани. Още повече, че, както вече неколкократно казахме – живеем в свободна страна и всеки има право да купува, или не, продукти или услуги, които намира за не-оправдано скъпи.

Следва да споменем и не особено обещаващите прогнози на някои анализатори: 1) че фирмите в бранша ще се картелизират, покачвайки цената за километър превоз, максимално близко до тавана, с други думи – цените вместо да паднат, ще се скочат; 2) че методиката, по която общинските съвети ще определят цените е неясна; 3) че в крайна сметка помпите и всевъзможните шашми ще си останат, така че лекарството не постига целта си, а именно – излекуването на болестта.

За финал, ще отбележим очевидното: необоснованата намесата на държавата в икономиката може да има неприятни дългосрочни последствия. Обърнете внимание също така, че в исторически план  куп умопомрачителни глупости са започвали с нещо наглед дребно, но достатъчно показателно за нагласата на властимащите.

И така, тази статия бе просто повод да онагледим естествената склонност на управниците да се месят в процеси, последствията от които, няма как предварително да знаят. По начин, по който преди 17 века, го е правил и клетият Диоклециан…

Print Friendly