Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Образованието е сила, енергия, която не признава граници

Образованието е сила, енергия, която не признава граници

hriseduc

Едно интервю с нашия колега Христиан Даскалов, пред Моис Натан от Divident.bg.

Къде се губи връзката в днешната световна образователна система? Пропуква ли се асиметричният информационен модел?

За да онагледя тезата си по този въпрос, ще дам пример с една държава, която води класациите по качество на висшето образование – това е САЩ. Дори там един феномен като надуването и очакваното спукване на кредитния балон със студентски заеми доказва, че в един определен момент съдържанието, стойността и тежестта зад университетската диплома, каквато я познаваме, и значението й за практическата реализация на всеки млад професионалист, трябва да бъдат преосмислени и съобразени с новите условия на глобалната среда.

Това е действие от особена важност както за икономиката, за университетите, така и на микро ниво – за отделния студент и неговото семейство. Не говорим за преосмисляне на ценността на университетското образование като такова, защото то надхвърля многократно стойността по придобиването му и стойността по предоставянето на образователната услуга като компонент от цената. Говорим за оптимизиране на процесите, на модела, по който се случва организацията и придобиването на академично образование, тъй като в последните няколко десетилетия този модел започва да дава дефекти, започва да се пропуква, както казвате.

Фундаменталната истина, която трябва да бъде осъзната, конкретно за университетската система, за да се случи промяната, е свързана с обстоятелството, че класическият университет, какъвто го познаваме, започва да изпитва все по-сериозни затруднения в опитите си да запази монополното си положение по линия на обучението и осъществяването на научно-изследователската дейност в един свят, в който информацията, ресурсите на знанието са толкова много, и толкова разпилени, че да говорим за възможност за устойчивото съществуване на монопол, който не се поддържа на апаратно дишане от държавата, е почти невъзможно.

Уви, университетската система сама се поставя в подобно неблагоприятно положение, имайки потенциала да направи исторически скок в развитието си, благодарение на модерните технологии, но предпочитайки да остане в миналото – където нещата са далеч по-сигурни и стабилни, поне в очите на някои професори и политици. Алтернативите за избор днес обаче са повече във всяко едно отношение, а скоростта, темповете с които обществото се развива – много по-бързи. Проблемите са много по-комплексни, решенията също, това няма как да не се отрази на образованието.

Днес всякакви генерични разделителни линии от типа – „образователният цикъл започва тук, спира там, и гарантира еди-какво-си, а оттам започва реалният бизнес, който пък на свой ред ти гарантира сигурност чрез дългогодишна кариера и т.н.“, щяха да изглеждат по детски наивни, ако не бяха твърде опасни и вредни. Опасността, на първо място е за самите университети, ако приемем хипотезата, че спасяването на давещия се е в ръцете на самия давещ се. Когато говорим за осигуряване и удостоверяване на базисен минимум от знания, технически и социални компетенции, необходими за изграждането на добре подготвени специалисти, тази необходимост винаги ще я има – факт!

Но това по какъв начин ще бъде реализирано нейното задоволяване е въпрос на развитие, който не търпи аргументи от институционално-исторически характер, а предполага прагматизъм и адаптация към най-полезната алтернатива. Дали университетското образование ще продължи да бъде разпознавано като тази най-полезна алтернатива е въпрос на неговата успешна и навременна адаптация. Аз и хора като мен работим именно за тази адаптация, защото вярваме, че най-добрият начин да познаеш какво крие бъдещето е като участваш в активното му оформяне.

Как би описал идеята за Knowledge Based Economy и постижима ли е в България?

Ще се хвана за думата „идея“ – в момента има един дори по-актуален термин от Knowledge Based Economy и той е за икономиката базирана на идеи – Idea-Based Economy. Аз казвам така – за да имаме икономика, базирана на знанието, трябва да имаме управленски подход в икономиката, базиран на идеите, на новите идеи, на тези идеи, които сриват морално остарялото и създават цели нови индустрии. Трябва да спрем да мислим за традицията с главно „Т“. Днес тя е само за мързеливите, всички останали търсят нещо, което да създадат, да открият, и това е най-естественият човешки порив – в крайна сметка любопитството и креативността, възможностите да бъдем творци на света около себе си ни отличава от останалите бозайници. А какво прави държавата? Блокира всичко това с безбройни догми и регламенти – докато го прави трудно ще имаме истинска knowledge, idea-based или каквато и да било смислена модерна икономика.

И отново един пример от висшето образование, за да онагледя тезата си, защото то следва да е в основата на икономиката на утрешния ден. Институциите не просто поддържат и контролират статуквото в тази система, но и го възпроизвеждат чрез финансовото му обезпечаване с публични средства – предоставяни директно, целево или косвено чрез различни програми, финансови и нефинансови инструменти.

И това е така не само в България. В условията на липса на реформи това е една изключително лоша, „мечешка“ услуга, която държавата прави на университетите, защото със затварянето на университетската системата като самодостатъчна, същата отслабва допълнително своите адаптивни способности и става много по-уязвима, тъй като се  блокира естественото й развитие  по посока превръщането й в системата от отворен, хибриден модел, какъвто промените налагат да възприеме.

Упоритостта на държавните регулатори достига още по-далеч. Те не само, че поощряват дефектите на класическото университетско образование, но и участват в активното им моделиране. Законодателните примери в това отношение са много.  Ето един от тях – за придобиване на определено ниво на образование трябва да прекараш 4, 5 или 6 години в една образователна институция от полузатворен тип, понеже така е разписано в държавните образователни стандарти. Това изглежда напълно нелепо на фона на процеси като Болонския, в чиято основа е залегнал броят придобити академични кредити –  ключово изискване за  покриване на образователния стандарт. В България, обаче, по стар казармен обичай, битува разбирането за това колко време е необходимо да „отслужиш“, за да се дипломираш, без значение какво се крие зад това време. И дали пропуснатите ползи – за студента, за реалната икономика, по линия на алтернативно инвестиране на публичните средства, не са много по-големи в сравнение с това, което годините прекарани в системата предлагат. Най-малкото, да търсиш резултати, измервайки ги в брой години положен труд, поправете ме ако греша, е прийом от каторжничеството. Knowledge Based Economy е всичко това, което икономиката на каторжничеството не е. Нека започнем оттам…

Смяташ ли че българските образователни политики са адекватни за динамиката на XXI век ? Смяташ ли че lifelong learning програмата на ЕС приляга на бързоразвиващия се свят?

 Мисля че насоката на разговора до момента дава отговор на въпроса. И все пак, коментираното до момента остава на нивото на концептуалния подход в развитието на българското образование, дори не сме засегнали конкретните политики. А това е важна тема, защото наред с разговора за стратегическите насоки за развитие на системата, трябва да се предприемат някои конкретни, неотложни оперативни действия. Дори ако целта на българската държава не е извеждането на образователните и научни системи на конкурентни глобални позиции, а e единствено съхраняването на нестабилното и безперспективно статукво, обезпечено с паричните потоци, които влизат в системата чрез държавния и европейски бюджет.

Защото отсега е ясно, че с пари от държавния бюджет е невъзможно да се съхрани това ерозиращо статукво, а с пари от европейската хазна, данъкоплатците от ЕС нямат намерение да го правят повече. За последното говорят фактите – ако Европейската комисия не бъде убедена, че необходимите реформи са влезли в сила, и че същите дават съответните резултати, към 2016г. средствата за образование и наука ще бъдат спрени, а вече усвоените има риск да бъдат връщани обратно – нещо, което се знае, но се премълчава удобно.

 За да се излезе от този разговор за оцеляването и да се осигури развитие на системите за генериране на знание и конкретно по линия на предоставянето на качествено европейско висше образование в България е необходимо премахване на съществуващите нормативно наложени и административно осигурени бариери пред политиките за високо качество.

Така например, трябва да се спре с възпирането на естествената мобилност на студентите, които са в постоянно търсене на по-високо качество, като се въведе ваучерната система при финансирането на тяхното обучение.  За блокаж по линия на високото качество допринася и умишлено „осакатената“ кредитната система, въз основа на която всеки би следвало да има право да акредитира курсовете си, независимо от това къде ги е придобил – уви, що се отнадя за държавните висши училища, това не е практически обезпечено дори когато става въпрос за курсове и знания, придобити в утвърдени европейски учебни заведения, камо ли за вътрешна мобилност в рамките на страната.

Подкрепа за интернационализацията на българското висше образование, улесняването и насърчаването на академичния обмен на национално и международно ниво, активността по съвместни научноизследователски и развойни проекти – всичко това трябва да е в основата на една адекватна на динамиката образователна политика. Но докато се стигне до политически консенсус за прилагането й, тя вече е остаряла – ето защо не съм оптимист за възхода на образователната система чрез държавна намеса. Промяната следва да е в ръцете и умовете на най-прогресивната част от нашето общество – младите хора, а не в ръцете на бюрократите – политически или академични.

Възможно ли е образованието в България да създава активни граждани конкурентни на световните трудови пазари?

Не просто е възможно, то е неизбежно. Образованието е сила, енергия, която не признава граници, особено пък наложени от човека. Ако тези активни граждани, конкурентни на световния трудов пазар ги няма все още в степента, в която ни се иска да ги видим, това е защото има похлупак над тях и система зад него. Добрата новина е, че все по-малко неща в новите условия на дигиталната ера ще подлежат на удобната за админстратора систематизация, уравновиловка към дъното – като модел и условия, като конкретно време и конкретно пространство.

Това се отнася най-силно до придобиването, генерирането и разпространението на знание. Образователните платформи днес дават динамиката от която се нуждае съвременното общество – и ако университетите не започнат да действат като образователни платформи, изоставяйки имиджа си на кули от слонова кост, и не транформират „потоците“ в студентски мрежи, просто ще загубят битката за бъдещето.

Наличието на диплома днес не гарантира наличие на знания, и разковничето не е в ограничаването на достъпа до висше образование с цел ре-елитаризирането му – това е нелепо в информационната ера, в която просто ще отвориш браузъра и ще намериш дори по-качествени и достъпни курсове и учебни ресурси от тези, до които някой сноб ти е отказал достъп преди това.

Истинското решение е в революционализирането на академичния модел чрез преобръщането му – дипломата не бива да е най-важната в процеса, защото води до опортюнистично поведение – акценът се измества от това „Как да стана по-добър“ към това „Как да се сдобия с едно парче хартия“. Лъжа е, че академичната диплома дори при най-високо качество е гарант за академично съвършенството. Защото постигането на съвършенство не може да бъде статично, one-time събитие, то е постоянен процес – ако днес не си по-добър от вчера, значи си по-слаб и по-неконкурентоспособен.

Ето защо с международен екип от академични и старт-ъп ентусиасти сме в основата на създаването на Open Source Унвиреситет, базиран в България – при който фокусът ще бъде върху гъвкавостта, свободата да избираш най-доброто учебно съдържание от целия свят, да го комбинираш отвъд рамките на това, което може да ти предложи една единствена институция – без значение от нейните претенции. Нашите студенти ще бъдат тези, които преследват истинско, живо знание, а не просто парче хартия. Ние ще организираме това знание с подкрепата на бизнеса, на неправителствения и академичен сектор, предоставайки възможността заинтересованите страни да дефинират в посоянен процес на интеракция кое е точното знание, в точния момент, за точното професионално направление и длъжност.

И когато условията на средата се променят – с един клик на мишката ще можеш да се адаптираш към измененията. Защото ще си воден от мисълта за надпревара със себе си и за превъзмогване на ограниченията на собствените ти възможности днес, наместо да учиш с мисълта за надхитряване на една статична, рестриктивна система, която на практика те снабдяна с желания пропуск за никъде.

Образованието в България може да създава активни граждани, конкурентни на световните трудови пазари – но само ако спре да предлага „дипломи за висше“ и се ориентира към организирането на индивидуално  академично портфолио, което е „живо“ –динамично и отворено.  Компаниите търсят и наемат хора, които не спират да се доказват и да надграждат уменията и възможностите си.

Компаниите не искат опортюнисти,  търсещи рента за минали заслуги и постижения. Open Source Univeristy ще бъде алтернативата на дипломата за висше образование като житейски рубикон, превръщайки я в отворен, глобален, но въпреки това изключително инидвидуален проект – проекция на собствените постижения на студента във времето. И както всеки качествен продукт – той винаги ще има възможността за развитие и надграждане, за версия 2.0 и 3.0.

Колкото повече университети се включат в проекта за Университет с отворен код на OpenSourceUni.Org, толкова по-лесно постижимо и реално ще бъде постигането на успех за българските студенти в България, ирелевантно от икономическите, социални и политически бариери, за които ставаше на въпрос през по-голямата част от разговора. В един момент просто ще започнем да мислим, когато говорим за образование, за това, което е наистина важно – а то е знанието.

Print Friendly