Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Съдбата на Еврото

Съдбата на Еврото

ECB_2480410b

„Ако стоките не преминават границите, армиите ще го направят”, пише знаменитият френски икономист Фредерик Бастиа през 19-и век. И се оказва прав. Половин столетие след думите му светът е свидетел на разруха и катаклизми в резултат на двете помитащи Световни войни. В основата на военните конфликти стоят търговските ограничения, протекционизмът и икономическият национализъм – течения срещу, които пост-военният европейския политически елит е твърдо решен да се изправи.

Това е причината „бащите на Европейския съюз” да работят усилено за създаването на общностно пространство на мир и доброволна търговия. А замисълът на Европейския Валутен Съюз (ЕВС) е логичното последствие на успехите, пожънати от Европейските Общности след 1951-ва година и съвместното икономическо сътрудничество за сметка на военното съперничество.

Да се върнем малко назад в историята – там, където се заражда концепцията за „икономически и валутен съюз” –  проект за търговско обединение, съчетаващо общ пазар и единна валута, в улеснение на стокообмена и движението капитал и услуги. В основата на днешния парично обединение лежи предложението на експертната група, ръководена от министър председателя на Люксембург Пиер Вернер през 1970 година. Идеята обаче, е отложена във времето след краха на Бретън Уудс, „отвързването” на долара от златото и петролната криза от 1972 година. Едва през 1989г.  чрез „планът Делор” се съживява концепцията за единна валута, в чиято основа стои Европейската Централна Банка (ЕЦБ), отговорна за паричната политика и на страните-членки. На три стъпки – от 1-ви юли 1990 година до 1 януари 1999-а – проектът освен, че придобива очертания, но и се реализира окончателно, създавайки Еврозоната.

Страните, взели участие в него заменят националните си франкове, марки и лири с нова парична единица – еврото. Критериите от Копенхаген задават изискванията за участие в ЕС, а впоследствие и във Валутния Съюз. Идеята е рано или късно всички страни-членки на ЕС да приемат еврото като разплащателно средство, а изключение правят само Великобритания и Дания, които отказват по-висока степен на интеграция. Към ден днешен 17 страни са част от Еврозоната, а друга част, включително България са в процес на присъединяване.

От самото си начало Валутният Съюз се сблъсква с вълна от скептицизъм. Възможно ли е толкова различни страни със собствена фискална политика да имат обща валута и да работят за сближаване на икономиките си?

Ударното начало обаче затваря временно устата на критиците. Стабилността на еврото дава основания дори да се мисли в посока то да бъде новата световна резервна валута, заменяйки долара. Инвеститори, централни банки и суверенни фондове премоделират инвестиционните си стратегии съобразно промените в реалността и силата на европейската валута. Това положение обаче ще продължи едва десетилетие …

От гледна точка на Стария континент именно валутният съюз е липсващото звено за политическото обединение, желано от европейските технократи и Федералисти. Освен с еврото, 1999-та година остава в историята и със създаването на Европейската Централна Банка (ЕЦБ),  която има монопол по отношение на паричното предлагане, а страните-членки на обединението губят възможността за независима парична политика. Същата година е подписан и „Пактът за стабилност”, ограничаващ дефицита и дълговете на страните-членки и задаващ рамката за фискална стабилност на паричния съюз. За жалост обаче, както се шегуват някои икономисти, „Пактът за стабилност” се превръща в „Пакт за не-стабилност” и бързо се оказва откровено фиктивен.

От 2003г. насетне нито Германия, нито Франция изпълняват заветните му критерии от 60 процента дълг спрямо БВП и 3 процента на дефицит. Предложенията за автоматични санкции за нарушителите така и не са приети; а решението затова кой да е наказан се взимат с „квалифицираното мнозинство” в Съвета на министрите  –  чудесен начин големите да избягват наказанията и де факто обезсмислят пакта.

Дълговата криза в Еврозоната обаче изведе наяве пробойните в институционалната структура на Валутния съюз. Липсата на обща фискална политика даде на  всяка страна-членка възможност да застраши съществуването му.

Спестовните германци и холандци, трябваше да носят отговорност за живеещите на широко гърци и италианци. Обединението създаде и неконтролиран „морален риск”: страни  с недотам стабилна икономика и проблеми във фиска като Гърция, Португалия – само поради участието си в Еврозоната – успяваха да се финансират от пазарите на лихви близки до тези на Германия. Ето как задълженията им достигнаха стратосферни за икономическия им потенциал размери.

Еврозоната даде непряка гаранция, че няма да остави нито един свой член да се опари от неблагоразумието си, въпреки че в основните договори пише друго.  По-късно тази гаранция се превърна в реалност, а днес всеки ден четем и слушаме за нови и нови спасителни пакети и преговори.

Стигна се дотам Европейската Централна Банка да наруши всички правила и единствения си мандат за запазване на „ценовата стабилност”. Политическото влияние върху замисляната по консервативния модел на Бундесбанк, ЕЦБ, днес е очевиден факт. Противно на всякакви правила институцията вече изкупува пряко държавни ценни книжа (ДЦК) на правителствата от вторичните пазари в рамките на своя антикризисна програма – акт, който предизвика оставка на не един и двама немски финансисти от структурите й. Практически  ЕЦБ стана политически инструмент, служещ за спасяването на определени правителства с риск висока инфлация за целия съюз – нещо срещу, което германци и холандци нямаше как да не се противопоставят, а французите – да не одобрят.

С двете си вливания на повече от трилион евро от декември 2011г., ЕЦБ успя да успокои пазара и мениджърите на банките, които нямаше да могат да се финансират от пазара. В действителност това бе чиста проба „подарък” за банкерите от страна на Драги, гуверньорът на ЕЦБ.  Той даде им заем от 1%, при инфлация в Еврозоната около 3%. Сиреч с отрицателна реална лихва… Едва ли не им плати, за да получат заема. По-здравите финансово банки само трябва да инвестират парите при добра доходност, прибирайки  чиста печалби, както признават и самите те. И ако първият етап от „количественото улеснение” беше разбираем с оглед на трудните времена за кредитните пазари и опасността немалко банки да не могат да рефинансират задълженията си тази година, то втората порция си е откровен „безплатен обяд”.

Подобна стратегия изкривява пазарните сигнали, поощрява лошите практики на банките и никак не ги стимулира да изчистят балансите си. Нещо повече – с новия финансов капитал, те ще продължат да кредитират неразумно и дават ресурс на правителства, които вече да „надробили  врялата попара”, която сърбаме в момента.

Мечтаният растеж за Еврозоната няма да дойде от евтините кредити и повече харчове на правителството. Това вече е изкривило достатъчно капиталовата структура на европейската икономика, а и производствените фактори вече са потрошени не за устойчиви и производителни дейности, а за текущ правителствен популизъм, имотни балони и изкуствено създавано благоденствие. Новия растеж трябва да е базиран на високи лихви, стимулиращи спестяванията и малки правителства, неизземащи ресурса от гражданите си и проектите им. Когато реалните спестявания за достатъчни, лихвите – тоест тяхната цена – ще паднат от само себе си, чисто пазарно. Можем да кажем, без да преувеличим, че в момента сме свидетели на „финансов плановизъм” от колосални размери, чиито последствия може да се окажат трагични.

Безспорен факт е, че наливането на пари от нищото закрепя системата и статуквото, но не променя начина, по който е бил използван производствения капитал на европейската икономика. Чудесен пример за това как този модел не работи е Япония – вече повече от 20 години страната се бори с рецесията, помпа пари в системата, държи лихвите нулеви, но без резултат. Лошите инвестиции не са ликвидирани, а правителството предотвратява фалити и крепи кухи зомби-компании и банки, изчерпвайки ресурса за евентуални по успешни предприятия и бизнес дейности.

Трябва да отбележим, че привидната солидност на Еврозоната през годините заслепи инвеститорите, които купуваха още и още дълг на проблемните страни, без да отчитат реални заплаха от възможно неизплащане на задълженията. Банковата система се напълни с ДЦК-та на закъсали държави, а ЕЦБ продължаваше да ги приема като обезпечения по евтини заеми, поощрявайки риска. Привилегированото приемане на ДЦК-та на държави-членки като обезпечения по заеми на търговските банки от ЕЦБ, стимулира банките да финансират дефицитите и дълговете на неразумните правителства.

Така, който емитира повече дълг, пръв получава новите пари, купувайки стоки и услуги – коли, машини, електрически уреди, например – при моментните ценови равнища, той забогатява на чужд гръб. Богатство се преразпределя от разумните с ниски дефицити към пилеещите с големи дупки в хазната.

За да илюстрираме – Гърция навъртя значителен търговски дефицит с Германия. Немските автомобили се купуваха от гърците, без елините да предоставят еквивалентен стокообмен с германците.

Скритият ефект: по-висока инфлация за производителния европейски север, до който новите „евра” достигат едва в последващ етап на вече цялостно завишени цени, тоест загуба на покупателна способност. Факт, с който електоратът с фиксиран доход в Германия няма как да се примири, за жалост на Меркел. Процесът на „преразпределение” е чудесно описан от Филип Багус в книгата му „Трагедията на еврото”, представяща на любопитният читател аргументирана и интересна гледна точка по темата.

И ако от 2001г. разцветът и икономическият подем бяха едва ли не естествено състояние, днес няма страна в Европейския Валутен Съюз, която да не е застрашена от разпада му, а държаните бюджети и банките на Стария континент са изправени пред сериозни препятствия. Така, когато пирът свърши и махмурлукът взе да стават все по-силен, картинката се оказа, меко казано, неприятна. Не само Гърция и Португалия, но и Испания, и Италия се озоваха на ръба на фискалната пропаст, а валутният съюз се пропука мощно, поставяйки под въпрос оцеляването си и стабилността на еврото като парична единица. Единна валута несъмнено има своите предимства, но дали те надвишават разходите по колосалните фискални злоупотреби, спасителни пакети, страхове от финансови сривове – ето какво се питат днес евроскептиците.

Европейските народи са търгували успешно и преди въвеждането на общата валута, а гласовете за връщане към собствените национални валути се надигнаха силно и вече са в политическия дневен ред.

Ясно е, че проблемът не е в еврото като замисъл, а в неразумните правителства и популизмът да се харчи повече от събираното от данъци. Ясно е също така, че Германия с нейните призиви за дисциплина и разум е трън в очите на мнозина – камо ли в очите на Гърция, – въпреки немските близо „30 процента” от спасителния пакет за южните ни съседи. Всъщност това е един от големите геополитически залози – дали Германия ще хване руля на Съюза или няма да бъде допусната и ще се оттегли. От Втората Световна война насам прекалено силна германска държава не влиза в плановете на нито една периферна икономика. Просто базата за сравнение е твърде висока, а изоставането от германците – прекалено очевидно. Факт е също така, че за да оцелее и работи Европейския Валутен Съюз трябва да стъпи на безкомпромисни правила, а всеки който ги наруши да си носи последствията сам, а не да повлича цялата европейска икономика със себе си.

Живеем във време, в което буквално всеки ден се пише история и се поемат различни и изпълнени с неизвестност пътища. Къде водят те – това никой не знае. Остава да се надяваме, че здравият разум и стабилната икономическа логика ще надделеят над популизма и вредните икономически рецепти, довели европейците до ръба на социално-икономическата деградация …

Print Friendly