Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Трябва ли държавата да подкрепя изкуството?

Трябва ли държавата да подкрепя изкуството?

Bg_pravitelstvo

Ако се разхождате в Рим или Париж, колкото и да не се интересувате от изкуство, все по някое време ще загубите ума и дума. Неминуемо. След като поцъкате удивено с език, най-вероятно ще се зачудите – как е възможно нашите предци да са творили такива неземни красоти. Помпозни замъци, колизеуми, пищно украсени сгради, музеи, претрупани с величествени експонати и произведения на изкуството. Изобилието на човешкия гений е неизчерпаемо. Възможно е дори при тази вълнуваща гледка да изпитате съжаление: защо в наши дни не се строят подобни неща. Защо наоколо изникват само гигантски кооперации, метра, летища, търговски центрове и бизнес-сгради, а няма, да речем, втори „Версай“ или „Сан Пиетро“? За добро или за лошо отговорът е прост: заради свободата.

Да, точно така – именно свободата на отделния индивид да разполага с живота си, труда си и произведенията от него са в основата на тази реалност. По времето, в което са били създавани гореспоменатите грандиозни здания и са украсявани превъзходните спални и бални зали, обикновеният гражданин е имал статута на дойна крава или – погледнато от съвременен ъгъл – на роб. Нито животът му, нито собствеността му, камо ли личната му воля са имали някакво значение. Владетелят е разполагал изцяло с имуществото и личността му, така, както ние днес разполагаме с телевизора или компютъра си. Средната продължителност на живота е била нищожна, политическият произвол – всекидневие, мизерията и болестите са били естественото ежедневие за хората, населявали западните (и не само) градове, на чиито прелести се възхищаваме днес.

Истината е, че за всеки нов дворец, за всяка нова приумица на краля населението е било облагано с непосилна данъчна тежест. Цената на Пирамидите, Лувъра и Версай е била платена от обикновените хора, чиито кожи са били свалени от бирниците на фараона, принца, дука или местния сатрап. След големите революции от 17-ти и 18-ти век във Великобритания, Франция, Холандия и пр., на произвола и злоупотребата се слага известна спирачка, а някои владетели се разделят с главите си…

Гражданите придобиват усещането за личностна неприкосновеност, а данъците стават все по-приемливи и по-поносими. Основната полза от тези процеси е, че всъщност оттам насетне отделният човек ще може да избира какво да притежава, създава и разменя, а правителствата ще са принудени да дават все по-голяма отчетност на гражданите си за какво и къде отиват парите им. Ето защо ж.п. гарите, бизнесцентровете  и летищата са на мода днес – те са достижение на свобдните хора, много по-полезни са и правят живота на отделната личност хиляди пъти по-лесен и приятен.

Но да се върнем на въпроса: трябва ли в крайна сметка държавата да субсидира изкуството?

За изкуство и образование по презумпция се счита, че средства трябва да се дават – обществото несъмнено има нужда от хубави книги, от интересни филми, от майсторски изложби и сръчни скулптори. Това е безспорен факт. Но не е факт обаче, че средствата, с които трябва да се създават, организират и провеждат тези събития и творби, следва да идват от страна на държавата.

Едно нещо трябва да е ясно: в свободните общества държавата не разполага със собствени средства и не генерира ресурси. Тя е консуматор. Държавната организация харчи само каквото е събрала от нас, а всеки лев, похарчен от нея за нещо, което не е от безусловна полза на всички (каквито са, да кажем „правосъдие, полиция, отбрана”), е лев по-малко за вашия личен проект, фирма, продукт или цел.

Голямата идея е, че държавата е нужна, за да брани собствеността и живота ни. А именно ние в качеството на неприкосновени и мислещи човешки същества имаме право да използваме продукта на труда и качествата си така, както намерим за добре.

Когато правителството насилствено, посредством данък, изземе частна собственост (заработено с труд възнаграждение), то извършва акт на кражба. Това, че възнамерява да го даде за изкуство, не променя характера на деянието. Така всъщност пречи на нас да го дадем за изкуство. Вероятният аргумент, който биха изтъкнали привържениците на държавните субсидии, е че по този начин – банално казано – обществото става по-културно. Логичните въпроси, които следват обаче са два : какво е изкуството и кой всъщност определя дали дадено творение заслужава или не парите, събрани от всички граждани. Именно тук е пукнатината в подобна логика – никой няма право да решава вместо отделния гражданин, кое е красиво, стойностно или естетично. Изкуството е субективно преживяване и не подлежи на универсална дефиниция. Това, че някой има идея за филм или роман, не означава, че ефектът на изкуството – а именно духовна наслада – ще бъде постигнат.

Нито една  бюрократична комисия, съставена от обикновени смъртни хора, не притежава абсолютния стандарт, по който да отсее най-добрите творби, предвиждайки кое ще се хареса на един или друг гражданин. Нещо повече: когато й бъде даден мандат с това право, неминуемо конфликтите на интереси и партийни обвързаности избуяват, а резултатът е, че публичните средства са раздадени произволно при тотално нарушение на правото на всеки един от нас да избира какво да счете за изкуство, гласувайки с парите си.

Мнозина се страхуват, че ако държавата не дотира изкуството, то „простият  народ” тутакси щял да спре да ходи на театри и кина, щял да затъпее и прочие. Това е чудесен пример за непознаване на човешката природа и скандален „патернализъм” и неуважение към другите разумни човешки същества…  Някакъв загрижен елемент (най-често политик-популист) се явява в ролята на спасител, показвайки правия път и моделирайки културните афинитети на стадото си. Сами виждате, че това е абсурдно. Вярно е, че има хора, които не биха дали и лев за книга – има и още как, при това не малко. Но това си е тяхно право, произтичащо от свободата им и не бива тези хора да плащат за книги, които ще чете някой друг. Също така, наблюдавайки пътниците в метрото и пълните книжарници, установявам, че, противно на общоприетото черногледо мнение,  у нас се чете все повече и повече. За да се сдобие човек с билет за големите театрални постановки, се чака с месеци. Те, от своя страна, нямат никаква нужда да бъдат финансирани по страничен път от държавата. Просто са възнаградени за качествения продукт, който предоставят, радват съгражданите си и така се издържат. Шедьоврите не се създават от държавни комисии, а винаги намират частни инвеститори, които да застанат зад проекта. Така е от най-ранната зора на човешката цивилизация.

Само по себе си, от икономическа гледна точка, изкуството е впечатляващо безсмислен и непотребен акт – драскане с четка и бои върху лист, или комбиниране на всевъзможни оглушителни звуци. Дето се вика – и един пирон не е закован и, кажи-речи, няма видима добавена стойност. Или поне с нищо не е по-голяма от тази на шофьора на автобус, който ви кара на работа или на жената, която ще ви поднесе обяда в ресторанта. Това трябва да се напомни на всеки „човек на изкуството”, заревал по телевизията, че никой не помага за реализация на идеите му и че „това не било държава”.

Самата претенция, че някой си „е човек на изкуството” е скандално лишена от съдържание. От изкуството има смисъл само и единствено,  ако онези, които се докосват до него, го харесват и извличат вътрешна и материална (възнаграждение за труда) полза. Всъщност достатъчно е дори самият автор да е щастлив и – стига да няма претенции за държавно финансиране – нещата са прекрасни, а творчеството е изпълнило ролята си – да създава наслада и да облагородява.

Но това е прекалено опростено и невнимателно разсъждение. Ако наистина потребността от изкуството беше толкова спорна, едно е сигурно – чисто и просто нямаше да го има. Всъщност то съществува само и единствено, защото хората имат нужда от него. Точка.  Неговата пряка полезност за обществото няма как да се измери, но явно съществува, щом стотици хиляди хора се стичат по концерти за 300 долара билета, а  платна на добри художници струват десетки милиони долари. В действителност полезността на изкуството има психологически измерения, а ролята му за развитието на обществото ни е свръхважна. Просто, защото изкуството ни вдъхновява. Перфектното артистично изпълнение спонтанно кара всеки, който го е видял, макар и невинаги съзнателно, да пожелае да го претвори в своя сфера на дейност. Именно така се зареждаме с позитивна енергия и ставаме по-продуктивни и ефективни.

Не един и два гения са били недооценени приживе. Едни от най-великите романи са събирали прах по рафтовете на издателствата, докато някой реши да ги покаже на света. Със сигурност да се занимаваш изкуство е нелека задача, така както не е лесно да доставяш стоки, да оправяш зъби или да пишеш закони. Все пак, ако човек вярва в качествата си и работи упорито, търсейки начини да става по-добър, рано или късно ще успее. Винаги се намират хора, които биха инвестирали в нещо, което е добро, а механизмът на пазара, прави така, че потребителите (в случая на изкуство), без дори да познават твореца, стимулират работата му, купувайки плодовете на труда му. Колкото и някои хора да се противят, това е единственият обективен и справедлив механизъм, награждаващ  постиженията – друг не е и няма да бъде измислен.

От психологическа гледна точка, изкуството се явява един от най-важните двигатели за прогреса на човечеството. А за онези, които се страхуват да не би изкуството да изчезне – спокойно. Докато има мислещи и търсещи хора, ще го има и него…

Print Friendly