Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Умира ли капитализмът?

Умира ли капитализмът?

capitalism

Да си представим устройството на едно утопично общество. Общество, в което висша ценност са индивидуалните права, животът и частната собственост на всеки един гражданин. За да съжителстват мирно членовете на тази общност създават организация, чиято функция е да брани и съхранява споменатите ценности. Нека да наречем тази организация „държава”. Вменяват й се следните правомощия и задължения: да създава общи, неутрални и справедливи „правила”; да следи и да бъде гарант за спазването им от всички; да не дели отделните си граждани по какъвто и да било признак – пол, цвят на кожата, финансово и имотно състояние, религиозни и културни различия. Тези „норми” очертават „полето”, в което всеки е свободен да действа, мисли и вярва както и в каквото смята за добре.

Отвъд границата на тези правила обаче, се навлиза в  „личното поле” на другите индивиди, сиреч ще нарушава техните индивидуални права. Клеветата, физическото нападението и измамата са пример за подобно нарушение. Ето и от какво всъщност пази „държавата” членовете на общността. За да изпълнява тези функции, тази организация получава свръхмощен инструмент – законното прилагане на сила, както и институции: съд, полиция, армия. Все пак подобен монопол над физическата сила трябва да бъде ограничен от всеобщо признат документ, предпазващ от произвол. Да го наречем „Конституция”.

Функциите на държавата са малко и лимитирани, така че малките данъците, събирани от гражданите й, да са достатъчни за изпълнението им. Ако не успява да се усложи в приходите от данъци – значи харчи прекомерно, тоест превишава правомощията си. В такъв случай има опасност тя (или по-скоро управляващите я) да иззема все повече и повече от гражданите, на които ужким е призвана да служи. И от „слуга” може се превърне във „всевластен господар” – нещо, което в живеещите в утопията не желаят.

Така изградено правно-икономическото устройство на обществото позволява на хората – без да се познават – да си сътрудничат, разменят и търгуват помежду си, възползвайки се максимално ползотворно от специфичните умения на всеки негов представител. Без страх, че по-силните физически ще могат да заграбят собствеността и изработеното от по-слабите; без опасения, че мошениците ще могат да мамят и нарушават договореностите ненаказано; без опасност, че със заплаха за живота и правата, мародерите ще могат да се възползва от труда на усилията на даден индивид или да го склонява да върши нещо против волята си.

И така, тази „държава” е неутрална по отношения на икономическите резултати от делата на гражданите си. Казано по друг начин: не е икономически актьор, а неутрален съдия.

Най-ефективните и ефикасните производители  предоставят услуги и стоки на съгражданите си – „потребителите”. Ако потребителите са доволни – гласуват с парите си, купувайки, предлаганите стоки и услуги, а печалбите в балансите на фирмите доказват правилната употреба на оскъдните блага. Ако даден актьор използва оскъдните икономически ресурси неуместно, то той фалира, освобождавайки ги за другиго. Така погледнато загубите са сигнал, че конкретната стока или услуга е ненужна, а средствата за производство имат друго по-уместно приложение. Подобен модел, вярват членовете на утопията, е най-справедлив и обвързва усилията с постижения на отделната личност, а крайният резултат е покачване на стандарта за всички – като сума от множеството успешни дела и постигнати цели на различните индивиди.

Желанието на всяка отделна личност в това общество да предоставя все по-качествени стоки и услуги, с все по-малко разходи можем да наречем „конкуренция”. Това е и единственият механизъм, посредством който стимулът да служиш на ближния, награждава и теб, и него едновременно. В тази крайно „нереална” среда на „неуспеха” се гледа едва ли не положително. Провалът е начин да разбереш как да успееш. Той учи, дарява безценен опит. Най-успешните граждани са и тези, които са се проваляли най-много пъти, вдигали са се на крака и  са продължавали да действат, без да се отказват. Без никой да им помага и без привилегии от „държавата”, която е на всички членове на обществото, а не на един или друг гражданин.

Платформата, където се срещат свободните да действат индивиди, с техните различни стремежи и цели, може да наречем условно „пазар”. Логично е, че не можем да говорим за „пазара” като за „добър”, „лош” или „ефективен” – той е просто платформа. Място, където разумни същества със свободна воля и собствени интереси се срещат, за да разменят помежду си. Пазарът е институт на свободата и правата личността да разменя своята собственост доброволно и нищо повече, декларират утопистите.

С ценностните определения като  „лош”, „добър” и „ефективен” можем да наречем само отделните индивиди, участващи на пазара, и то според нашите субективни критерии. Понеже отделните членове на това общество не се познават лично, те осъзнават, че не могат да знаят от какво се нуждае всеки от тях във всеки конкретен момент – и измислят решение. Разбират ясно, че само, гласувайки с парите си, дават сигнал на притежаващите средствата за производство от какво имат нужда – тук и сега. Ако нещо им трябва – те го купуват, вдигайки цената му.

Производителят му разбира, че това са търси. Сигналът е, че съответното благо е рядко, както и че от предлагането на пазара може да донесе  и за други производители и търговци. Ако, за да спечели, продавачът вдигне цената твърде високо – търсенето съответно ще спадне и той ще е принуден да намали цената. Ако пък стоката е твърде евтина – ще бъде напълно изкупена, предизвиквайки недостиг и нужда от вдигането на цената до естествените й, по-високи нива. Балансът в такъв случай е естествен резултат от процеса на размяна и не става дума за никаква ръка – видима или невидима. Става дума за решения на конкретни, живи и действащи личности и последствията от техните действия, отразени механично като резултати на пазара в промяна на ценовата структура.

Осъзнавайки колко са важни тези сигнали за личните им цели и стратегиите, както и за използването на ресурсите, членовете на това общество си забраняват всякакво вмешателство при определянето на цените. Те не искат да изкривят сигналите, които получават един от друг, поради опасността от разкъсване на социалните връзки на доверие и взаимодействие, които са изградили в течение на времето.

Дали ние с вас считаме, че подобна системата е справедлива – несъмнено е любопитно и си струва да се коментира. Но всичко това е въпрос на лично и субективно мнение. Важното е, че това, за което досега си говорихме, е същината на една система, която днес се отхвърля като „провалена”, деградирала и „нуждаеща се от ремонт”. Това е същината на „капитализма”.

Факт, е че днес света има колосални проблеми от социално-икономическо естество. Факт е също така, че е грешно да се припишат на капитализма, при положение, че той не съществува абсолютно никъде по света. Но да хвърлим поглед на това, което се случва днес, и да направим връзка с казаното досега. Не само, че в нашата реалност цените се контролират от правителството. Нещо повече: дори в „страната на свободата”, САЩ (а и навсякъде другаде),  най-важната цена, тази на парите (или „лихвата”) е силно повлияна от държавата и Централната банка.

Чрез инструментите на „паричната си политика” правителствата влияят върху лихвите в икономиката. За да расте БВП, те държат лихвите ниски, като поощряват кредитирането, а оттам и спекулативните балони – в акции, имоти, облигации, деривативи. Лихвата е цената на финансовият капитал и като всяка друга цена следва да се определя от неговото търсене и предлагане. Когато обществото е спестило повече, предлагането е по-голямо и лихвите (цената на парите) спадат. И обратно – когато няма спестен финансов капитал, ресурсът е оскъден и лихвите са високи. В съвременния свят този баланс е тотално разрушен и то в икономиките, които наричаме капиталистически.

За да смъкнат лихвите правителствата създават изкуствено предлагане на пари, донапечатвайки разликата и оттам тотално объркват сигналите за предприемачите. Финансовия капитал е само „иск върху материалния капитал”. Това, че създаваме повече хартийки или електронни числа не означава, че използваме оскъдните ресурси по-добре – просто изместваме използването им към тези, които има новите „хартийки”. Това в крайна сметка води до загуба за обществото като цяло (поради инфлацията и по-високите цени), преразпределяне на богатство  към по-заможните в ущърб най-вече за онези, които са далече по веригата от печатащото хартийки правителство – пенсионери, учители, получаващи социални помощи, изобщо хората с фиксиран доход. Опитът да се създаде усещане за икономическо благоденствие по изкуствен начин е в основата на последвалите финансови сривове и икономически рецесии.

Това доказва колко е противоречиво твърдението, че свободният пазар е виновен за финансовите кризи – първо, пазарът в случая не е отговаря на дефиницията за „пазар” и второ, далеч не е свободен. При положение, че населението Западна Европа и в частност Северна Америка почти не разполага със спестявания – лихвените проценти в икономиката трябва да са много по-високи, именно за да отразяват липсата на тези спестявания. Именно манипулация на евтините пари прави възможна спекулата на икономическите актьори – като се почне от хедж-фондовете, инвестиционните банки и високорисковите ипотечни заеми за хора, без доход.

Евтиният заемен капитал прави риска рентабилен, а  ниските лихви за спестителите и държателите държавен обезкуражава спестовността, както и потенциала за бъдещи инвестиции. Ниските лихви по депозитите и държавните ценни книжа имат един още перверзен ефект – институционалните инвеститорите, отчитащи са на кратки времеви периоди, са принудени да търсят по-висока доходност, като поемат и все по-голям риск. Обръщайки се, да речем, към деривативи с трудни за произнасяне имена и минирайки финансовата система с т.нар. „оръжия за масово поразяване”, както се видя през 2008 г.

Ако средствата за производство се използвани не където трябва – следват изкривявания в производствените и ценовите структури на икономиката, а оттам условията за рецесии, безработица и социални катаклизми. Рецесиите са очистителен период, но от политически и ПР-гледна точка са нежелани и изкуствено пресичани. По-горе казахме, че пазарната икономика (капитализмът) е система на „печалби и загуби”. Пречейки на неразумните да фалират, правителствата поощряват лошите корпоративни практики и поддържат статуквото за сметка обикновените хора и по-малките, но качествени фирми. Ето срещу какво следваше да протестират от движението „Окупирай Уол Стрийт”, което така и не формулира ясно обекта на негодуванието си.

В наши дни големите банки и корпорации са определяни като „твърде големи за да фалират”. Нещо повече: колкото и безотговорно да действат, те стават все по-силни, поглъщайки по-малките. Вместо да страдат за грешките си, те едва ли не са възнаграждавани са за тях от правителствата. Пример от САЩ: Bank of Amerika, Fannie и Freddie, JPMorgan Chase, General Motors  и AIG… Всички те – и много други – бяха спасени от правителството през кризата 2007-2009г. някои от тях дори погълнаха конкурентите си с държавни пари. Колкото и да говорим за правилността подобен ход в конкретната кризисна ситуация, просто и дума не може да става за „капитализъм”. За грешните стимули, които държавно спонсорираните жилищни агенции  (Фани и Фреди) предизвикаха при покупката, гарантирането и пакетирането в ценни книжа високорискови ипотеки – ще напишем отделна статия.

И още: намесата на американската държавата в процеса на кредитораздаването и регулации от типа „Community Reinvestment Act”, заставящ банките да дават кредит на малцинствени групи със съмнителна кредитоспособност – това са практики в тотален дисонанс със здравия разум и естественото функциониране на пазарните сили.

Споменахме как в утопичното капиталистическо общество правителството харчи и иззема малко от произведеното от гражданите си. Към ден днешен в развитите икономика нормата на преразпределение от държавата е около 50%. Или: 50 стотинки от всяко изработено левче е присвоено от правителството и похарчено по негово усмотрение. Огромните държавни дългове – между 90% и  100% процента от БВП средно за развитите стопанства – говори за колосалната роля, която правителството играе в икономиката. Припомняме, че при капитализма държавата няма право да се меси в икономиката. Както виждаме, отново има пълно разминаване между реалността и определенията, с които я наричаме.

Основната функция на капитализма е възможността и вещественият, и финансовият капитал да бъде собственост на свободните индивиди и да се търгуват на пазара, като по този начин се насочват към тези, които го ползват най-добре. Несъмнено това може да доведе до грешки или неправилни инвестиции. Ако резултатът от размяната не е желаният – не бива да се обвинява механизмът, а решенията и индивидуалната мотивация на пазарните участници. Както и провалът в правоохранителната роля, вменена на държавата от гражданите – особено когато става дума за измама и неспазване на правните норми и принципи между страните по сделката. (Примерът с Голдман Сакс, които мамели клиентите си, продавайки им ценни книжа, създадени от самите Голмдан с цел фалит).

Днес банките са считани за лицето на капитализма. Това също не издържа на теста на здравия разум. Да се обвинява „пазарът” затова, че правителството подпомага банковата индустрия, когато тя се държи неразумно, е нелогично. Финансовото посредничество е само една икономическа дейност: пренос на средства от спестители към нуждаещите се от тях. Когато даден финансов посредник загази – загубите следва да се поемат собствениците, заемодателите и депозантите му. Не и от данъците на всички, тъй като това създава опасност от морален риск и означава „приватизация на печалбите и социализация на загубите”.

Така наречените „банкери” с техните стратосферни бонуси в този случай не са капиталисти – те са мениджъри или управители, а не собственици. Дори да имат част от капитала на акционерите той е малко като относителен дял. Проблемът с огромните бонуси трябва да е само за собствениците на тези банки – акционерите, – които, ако знаят, че може да загубят всичко, биха се държало доста по-адекватно към действията и възнагражденията  на мениджърите си.

Освен това, „застраховката на банковите депозити” от страна правителството създава опасен прецедент – така държавата застрахова пасивите на търговски дружества, като има дава възможност да поемат значителен риск със събраните от населението средства. И то срещу малки премии за държавата на фона на предимствата за банките да покрият напълно риска за „заемодателите си” в лицето на депозантите. Впрочем това помага на кредитните институции да се финансират по-евтино благодарение на ниските лихви по депозитите, считани за гарантирани, демек безрискови. Ако банките трябваше да доказват пред вложителите си колко разумно се грижат за парите им – или щяха да поемат по-малко риск, или щяха да дават много по-високи лихви за заемния ресурс на спестителите.

В „утопичното капиталистическо общество” държавата не толерира нито една индустрия. Но днес в симбиозата между банките и правителствата няма нищо странно. Именно банките изкупуват правителствените облигации (и кредитират ръста в икономиката, разбира се), финансирайки правителствата с парите, депозирани от населението, или взети назаем от пазара или другите банки, сиреч пак от гражданите.

Разбираемо е, че част от участващите на пазара искат държавна подкрепа и я получават за сметка на всички останали. Това е обаче се нарича фашизъм или корпоративизъм. Самата идея за капитализъм е доста по-сурова и лишена от емоция. Както казахме – това система на печалби и загуби, а всеки следва да си ги понася сам.

Дали умира капитализмът? Според мен, ако някога го е имало, то вече отдавна е умрял. Добър или лош като система – донякъде е въпрос на философия за мястото на човека в света. Със сигурност като идеология той има трески  за дялкане. Би било жалко обаче, ако продължаваме да наричаме извращенията, които се случват в наши дни с името „капитализъм”. Действително, е много по-лесно, но е и доста погрешно.

В следващата статия ще разгледаме твърденията, че „дерегулацията е виновна за финансовите катаклизми”. Ще се спрем проблемите, свързани с регулирането на финансовата система, хвърляйки малко повече светлина върху нюансите в търговското и инвестиционното банкиране.  Вероятно ще засегнем и темата за банкирането с частичен резерв, както и възможните му алтернативи…

Допълнително четиво:
http://www.straitstimes.com/Project_Syndicate/Story/STIStory_762197.html

Print Friendly