Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Паричният империализъм – Същност и История

Паричният империализъм – Същност и История

wallet-dollar

От средата на 80-те години на двадесети век САЩ постепенно си извоюва мястото на най-голямата световна икономика. Именно през 80-те години се прекъсна тенденцията на формиране на търговски излишъци, преминавайки към постоянни търговски дефицити. Огледалният прочит на промяна от най-големия световен кредитор до най-големия заемател в началото на 2000г. Промяната в международната финансова позиция на САЩ измени структурата не само на американската, но и на глобалната икономика.

Публичните финанси на САЩ също влошаваха и влошават своето финансово здраве. Нетната международна задлъжнялост на Америка е на безпрецедентни нива, като по данни от Министерството на финансите, американският публичен дълг е в подножието на 18,344 трилиона долара. Общият дълг при ипотечния пазар възлиза на 13 трилиона 476 милиарда долара, по данни на Федералния Резерв. Общият американски дълг, в това число домакинства, бизнес, правителство, общини, финансови институции и тн. възлиза на близо 61,3 трилиона долара. Картината придобива още по-стряскащи размери ако се включат unfunded liabilities на американското правителство се оценява на средна стойност от над 97,3 трилиона долара. В тази графа се включват не само Social Security, Medicare and Veterans benefits, но също така и всички правителствени гаранции. Въпреки очевидните тенденции за продължаващо задлъжняване, държавните ценни книжа продължиха да се търсят от чужди и вътрешни институционални инвеститори. Доларът непоклатимо оставаше на върха на паричната пирамида, въпреки „кражбата” на пазарен дял от страна на еврото, в периода 2002-2007г.

Въпреки че фундаментите на долара са силно корозирали, американската валута все още запазва статута си на световна резервна валута, което е основната причина фискът на САЩ да не изпадне във финансова несъстоятелност. До подобна привилегия се стигна след изменението на структурата на паричните системи, особено след промените от Бретън Уудс. След бретон-уудската конференция, състояла се от 1 до 22 юли 1944г., почти всички централни банки и правителства придобиваха доларови активи, а петролната търговия премина под доминацията на долара, в контекста на статута му на световна резервна валута.

Нито една страна до този момент не е била в състояние да промени правилата на международните финанси. Икономики изпаднали в състояние на дефицит не само са губили своето глобално влияние, но обикновено и способността да управляват своите собствени вътрешни политики, запазване на собствеността на своите публични ресурси, както и независимата политика на централната си банка. САЩ обаче, успя да убеди Европа, Азия, страните от Третия свят, а от 1991 г. дори и бившия Съветски съюз да преориентират своите икономики към все по-силно доларизиране на международните парични отношения.

В своя пейпър „Политика на нулеви лихвени проценти” (Zero-Interest Rate Policy, Andreas Hoffmann, 2012), Андреас Хофман изследва, че голяма част от търговията на развиващите се пазари се фактурира в щатски долари. Политиката на САЩ води до промяна в относителните цени дори и ако САЩ не е основен търговски партньор. Следователно силното поевтиняване на долара, поради експанзионистичната парична политика на Федералния Резерв, ще е равносилно на голям екзогенен шок за международните условия на търговия. Това от своя страна води до координирани действия на останалите централни банки с политиката на ФЕД.

За да бъдат в състояние да действат като кредитори от последна инстанция държавите, които приоритетно използват чуждестранни заеми, са принудени да трупат значителни количества доларови резерви в централните си банки. Без подобни буфери централните банки няма да имат възможност за намеса на валутните пазари, чрез директни интервенции с цел политика към промяна на валутния курс на националната валута. В такава ситуация поскъпването на местната валута ще генерира загуби за централната банка и ще създаде тежест за фискалната стабилност ако се наложи рекапитализиране на централната банка, чрез фиска. За да заобиколят подобни загуби централните банки следват политиката на Федералния Резерв, без никакви анти-инфлационни политики.

Инфлационната политика на централната банка води до инвестиционни решения, голяма част от които ще се окажат погрешни. Объркването на пазарните сигнали, към инвеститорите, чрез евтиния кредит води след себе си до създаването на така наречения бизнес цикъл и всички негативни последици от него. От политическа гледна точка, много по-безболезнен път към реалното понижаване на заплатите е чрез инфлация, отколкото чрез номиналното им понижение. Инфлационният път обаче, има много по-тежка обща социална цена, чието проявление, почти винаги, е в по-дългосрочен план.

Очевидно е, че паричното предлагане има огромно влияние върху всички икономически субекти и техните действия. Следователно, правителствата правят всичко възможно, за да окрупнят паричната емисия в ръцете на само една банка – централната банка, която от своя страна да е подвластна на правителството, чрез определена законодателна рамка. По този начин насилствено се създава държавен монопол върху „печатането“ на пари и по този начин се дава възможност за по-силна инфлационна експанзия. По този начин държавата не само увеличава влиянието си вътре в националната икономика, но и на международната сцена. По този начин, реално, може да се постигне национално влияние върху други независими национални държави. Тенденцията чрез парична политика да се постига икономическо и политическо влияние отвъд националните граници се нарича паричен империализъм (Тази концепция е въведена в „австрийския” анализ от Ханс Хопе през 2003г. Първите стъпки обаче, са направени още преди 30 години от Майкъл Хъдсън (1972г.)).

Другият основен инструмент за експанзия на паричното предлагане е банкирането с частични резерви. То, всъщност, има много по-голяма тежест в паричното предлагане, отколкото създадените пари от централната банка или така наречените базови пари. Изначално фалирала, системата на банкирането с частични резерви е инструментът, с който държавата фактически контролира цялата финансова система. Неизбежните фалити пораждат нуждата от спасителни операции от страна на централните банки и правителствата, които по своята същност представляват още по-силно раздуване на базовите пари. Това от своя страна е бомба със закъснител за развързване на паричния мултипликатор и ръст на паричното предлагане в определен бъдещ момент. Подобна политика има изцяло негативни последици върху покупателната сила на съответната валута в дългосрочен план. Причината, която поражда нуждата от спасителни операции е именно инфлационната политика на централните банки и последващото създаване на евтин кредит, чрез банкирането с частични резерви. Последните две десетилетия доказаха, че не е възможно да лекуваш болестта с отровата, която я е причинила.

Обединенията и кооперирането

Икономистът Николай Герчев дефинира две основни форми на паричния империализъм (The Quarterly Journal of Austrian Economics, From Monetary Nationalism to Monetary Imperialism, Nikolay Gertchev, The Quarterly Journal of Austrian Economics, 2013). Това са обединенията и кооперирането (unification and cooperation). Обединенията целят ефективното намаляване на броя на паричните емитенти, т.е. централните банки. При кооперирането нямаме пряко влияние към промяна на самата структура на паричната система, за сметка на промяната в поведението на участниците в нея. С други думи, тук не става въпрос за фактическото намаляване на участниците в процеса на създаване на пари, а за техните синхронизирани действия. По този начин те, реално, действат като една институция.

Съществуват три различни институции, които са проявление на паричните обединения. Това са доларизацията, валутните бордове и паричните съюзи. И при трите, централната банка има доминираща роля за експанзията на парично влияние извън рамките на националните граници, чрез контрол върху паричното предлагане.

Доларизацията представлява спонтанното решение на гражданите на дадена страна да започнат да използват друга валута, вместо досега ползваната национална такава. Причината за подобна кардинална промяна е преминаването през хиперинфлация, т.е. тоталната загуба на доверие към националната валута. Изборът е насочен към стабилна чужда валута, която да гарантира покупателната способност на хората в бъдеще. По подобен начин националната банка губи своите функции на емитент на парите, което дава на централната банка емитент на външната валута териториално разширяване на своето влияние. Възможен е вариант на официална доларизация, т.е. националната централна банка да сключи официално споразумение с чуждестранна централна банка за съдействие в процеса по замяна на националната валути. В същото време националната банка запазва част от своите правомощия, дори и възможността за прибирането на част от сеньоража. Примери за доларизация има в Еквадор, Ел Салвадор, Източен Тимор, Уругвай, Никарагуа, Косово, Черна Гора и Зимбабве.

При валутния борд имаме споделяне на сеньоража, което е заложено още при създаването на този тип институция. Основната идея на валутния борд, въпреки възможността от характерни особености между различните емпирични примери, е законовото задължение на националната централна банка да обезпечава своята валута и разплащателните сметки в определена чуждестранна „резервна“ валута, по законово фиксиран обменен курс. През призмата на икономическия анализ, националната валута се превръща в паричен заместител, конвертируем с фактическите пари – външната „резервна“ валута. Следователно, институцията валутен борд прехвърля монопола върху паричната емисия към чуждестранна централна банка. Националната централна банка се трансформира от емитент на валута към банка депозант. Примери за използването на паричен съвет по света са страни като Хонг Конг и България, доскоро Литва и Естония и България. Между тях има/имаше специфични различия, но фундаменталният замисъл остава един и същ.

Важно е да се подчертае, че съществуването на институцията валутен съвет не изключва наличието на банкиране с частични резерви. Паричната система не претърпява никаква промяна. Реално, националната валута е една изцяло необезпечена хартиена валута, резервирана с друга напълно необезпечена валута. Също така, резервирането се осъществява само върху базовите пари, т.е. много по-голямата част от паричното предлагане, създавано от банките, остава необезпечено с чужда валута. По този начин възможността за банкиране с частични резерви тушира първичната „обезпеченост“ на националната парична система. От друга страна, наличната „резервна“ валута дори не стои в кешови наличности, а се инвестира в лихвоносни ценни книжа деноминирани в „резервната“ валута. Доходността по тези книжа има частична компенсираща функция за националната централна банка от гледна точка на загубата на сеньораж. Това е и основната причина една централна банка да избере валутния борд, пред алтернативата от спонтанна доларизация.

Третата форма на парично обединение е паричният съюз, който има напълно идентични характеристики с предходно разгледаните форми. Паричният съюз може да се оформи чрез официалното съгласие на страните в съюза да използват валутата на една от страните участващи в съюза. Това може да се разгледа като официална мулти-доларизация. Друг вариант е страните от валутния съюз да създадат нова валута, емитирана от нова обща централна банка. Тази форма наподобява валутния борд. Реално, всички страни от съюза влизат в подобен режим, където новата валута заема мястото на паричен заместител на националните валути. В даден момент, ролите се разменят и новите пари изместват старите национални валути. Финалната фаза е преминалите в статут на парични заместители, национални валути, да се изтеглят изцяло от употреба. Перфектният пример за паричен съюз е еврозоната.

Ако разгледаме т.нар. валутна зона на френския франк (French Franc Zone), тя беше формирана от голям брой страни от Централна и Западна Африка, в комбинация с четири различни валути. Въпреки, че наподобява паричен съвет, тази система имаше съществени разлики. След като еврото замени френския франк, фиксираният курс се прехвърли към еврото. Въпреки това, така наречените „парични институти“ в четирите геополитически области на зоната трябваше да държат резервите си във френските държавни облигации, които бяха под администрацията на френската централна банка. С други думи, валутната зона на френския франк представлява обединение от четири валутни борда.

Наличието на паричен съвет премахва конкуренцията между различните национални валути на страните-членки на съюза, с което още по-широко се отварят вратите за ръст на инфлацията. Подобно стечение на обстоятелствата води след себе си до тенденцията за още по-силна бъдеща парична централизация. Паричните съюзи също така облекчават и по-прикритата форма на валутен империализъм – кооперацията между правителства и между централни банки. Чрез координацията им на ниво парична политика те успяват да разпределят възможно най-равномерно загубата на покупателната сила на своите валути. Рискът от фалит на системата на банкиране с частични резерви е основният катализатор на дългосрочната координация между участващите правителства и централни банки.

Нека да приемем сценария, при който централната банка остава консервативна и не предприема действия по разширяване на паричното предлагане по примера на останалите централни банки. Емитираните от нея пари ще поскъпнат относително спрямо останалите валути. Подобна ситуация ще се запази дотогава докогато потребителите на тази валута вярват, че централната банка ще продължи своята консервативна политика. След като тази валута поддържа по-стабилна и висока покупателна сила, спрямо останалите  конкуренти, нейното международно търсене се засилва. Това ще резултира в приток на капитали към страната, които често се насочват приоритетно към банковите депозити. Интересно е, че в подобно стечение на обстоятелствата консервативната централна банка ще загуби контролът върху ликвидността на националните банки. Освен това, една внезапна промяна в очакванията на потребителите може да преобърне тенденцията при международните парични потоци и да предизвика недостиг на ликвидност на търговските банки, особено ако те са използвали първоначалната вълна от външни инвестиции за кредитна експанзия, както в страната, така и извън нея. Опитите на централната банка, да възстанови контрола върху банковата ликвидност, например с помощта на политиката на стерилизация, на практика означава, че външният натиск ще се превърне в основната насока на паричната политика. Инструмент на паричната политика за изолиране на националния банков сектор от феномена „горещи пари“ (hot money), е отказа на централната банка да следва консервативната си политика и то достатъчно рано, приемайки паричното сътрудничество/коопериране (monetary cooperation). Ако се върнем към примера от юли 2011 година и решението на Швейцарската централна банка да държи швейцарския франк на ниво 1,20 франка за евро, чрез агресивни валутни интервенции е красноречив. Разбира се, тази бариера се оказа непосилна за банката да бъде удържана в последствие.

Ако погледнем през очите и на централната банка, която води експанзивна парична политика, кооперирането също представлява полезен ход. По този начин ще се осигури подкрепа към чуждестранни централни и търговски банки в затруднение, а това от своя страна ще предотврати бъдещи банкови кризи и разклащане на устоите на банкирането с частични резерви. Сериозни проблеми само в една страна могат да подкопаят стабилността на банкирането с частични резерви и в останалите страни не само поради глобализирания междубанков пазар, но също така и поради много ниската степен на divisibility of confidence в банковия сектор. Въпреки присъщото им съперничество, централните банкери споделят общ интерес – избягване на банкова паника (bank run). Координираните действия между петте най-големи централни банки, от края на 2008 г., и особено евро-доларовите суаповете, които осигуриха доларова ликвидност на обезкървените европейски банки, са идеални примери за парично сътрудничество/коопериране – както и днешните действия на ФЕД и ЕЦБ …

Паричното сътрудничество е пример за общо междуправителствено сътрудничество, което може да е и под формата на пряка финансова помощ чрез междуправителствени заеми. Тези официални заеми станаха много популярни в Европа, след избухването на дълговата криза в Гърция.

Извод

Банкирането с частични резерви води след себе си до сериозни дисбаланси в международната икономика. Този специфичен аспект на модерното банкиране представлява независим източник на международни конфликти, които намират временно решение във феномена наречен паричен/валутен империализъм. Резултатът от подобна политика води до увеличаване на междуправителственото сътрудничество и по-нататъшната политическа централизация. Структурните слабости на банкирането с частични резерви са основната движеща сила за споменатите последици. В крайна сметка, всичко това ще доведе до едно бъдещо глобално парично обединение и инфлация. В този ред на мисли, може да се заключи, че наличието на банкиране с частични резерви под диригентството на монопола на централната банка е от фундаментално значение за нестабилността на паричните системи в днешно време.

Ако се върнем назад в годините, между 1066 и 1601г. ще констатираме, че английската сребърна лира се обезцени с една трета. С други думи, за повече от 500 години английските крале увеличават паричното предлагане с коефициент 0.3. За сравнение, само за 40 години, от 1973 до март 2014 коефициентът възлиза на над 11. (252 милиарда на 1 януари 1973 до 2,815 милиарда на 3 март 2014). Сравнение, което не се нуждае от анализ …

Print Friendly