Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Сблъсъкът на идеологиите – капитализъм, социализъм, фашизъм

Сблъсъкът на идеологиите – капитализъм, социализъм, фашизъм

Idea

Онези, които твърдят, че идеологиите са отмрели, че няма нито „ляво”, нито „дясно”, че едва ли не политика, икономика и бизнес можело да се правят от ден за ден, без философска рамка, без концепция… Те, смея да твърдя, жестоко грешат.

Защо е толкова трудно човек да се ориентира в мътното блато на политическите идеологии? Кое в края на краищата е „ляво” и кое е „дясно”?  Има ли такова нещо като „център” в политиката? Защо масово се шири заблудата, че „фашизмът” е в десният спектър на „политическото пространство”, а Хитлер често е наричан „фашист” при положение, че e расист национал-социалист? Как така днешните „либерали” в САЩ смятат себе си за  „умерени социалисти”?

Разклоненията, разновидностите, засуканите наименования издигат непреодолима стена пред непривикналото с подобно словоблудство човешко съзнание. А всъщност нещата са къде-къде по-прости.

Защо става така?

Обяснението е следното: защото всички тези идеологии, политически философии и концепции са твърде абстрактни. Те са толкова теоретични и объркващи, че за много хора като че ли е по-лесно просто да вдигнат ръце, вместо да хабят енергия и интелектуални усилия при сблъсъка с неща, които „нямат приложение в реалния живот”  и едва ли не „не ги засягат пряко”. Да, ама не. Истината е друга – човекът е мислещо същество и мисловните конструкции и нагласи, с които борави, предопределят действията му, а оттам и реалността, в която живее. Затова е толкова важно какъв точно е характерът на мисловните модели, които използва, както и каква е същината на идеологиите, философията, ценностите и принципите, които ръководят действията му.

Иначе казано: не „битието определя съзнанието”, както се мъчеше да ни убеждава един късоглед утопист [става дума за Карл Маркс], а напротив – съзнанието и човешкият разум и произтичащите от тях действия, предопределят битието ни, реалността ни. Каквито са мислите, такива са и действията ни. Каквито са преобладаващите идеи сред индивидите в едно общество, такива ще са и действията им, следователно и състоянието на действителността – и в духовно, и в материално, и в културно отношение. Разликата между материалния външен свят в Холандия и този в Ирак се обуславят от разликите в мислите, манталитета и идеите съответно на холандците и иракчаните.

Казваме това, без по никакъв начин да се натрапваме с мнение по отношение на това кой материален външен свят е по-привлекателен. Въпросът в такъв случай става твърде субективен. Именно разумът и идеите ни ни позволяват да „опитомяваме”  природата, така че да оцеляваме въпреки студа, милиардите и милиарди микроби, наводненията, дивите животни и всичко останало, което се е оказвало фатално за нашите предци. Ето защо е толкова важно да се обръща специално внимание на идейните течения, които преобладават в един или друг исторически етап: иска или не, обществото до голяма степен се влияе от актуалните умонастроения, а това неминуемо се отразява на всеки един аспект от обществения живот – като  се почне от политиката, през икономиката и бизнеса,  и така чак до културата и изкуството. Скромната цел, която си поставяме с този кратък очерк, е да хвърлим светлина върху  някои основни „парадигми” – или по-просто казано „визии”, – затова как трябва да бъде устроено обществото, в което живеем.

Може би тук е моментът да направя уточнението, че анализът ни няма да се основава на морала, нито на етиката, няма да раздаваме ценностни оценки и да коментираме дали едни идеи са по-добри и успешни от други – историята се справя с тази задача достатъчно успешно. По-скоро ще се опитаме да представим сбито и ясно същината на социализма (плюс последната му фаза комунизма), фашизма и капитализма, като зa целта единственият ни фактор за съпоставка ще бъде мястото на държавата в икономиката. Нека сведем идеологии (идеите), до техните практически измерения, а именно реализирането им в действителността (икономиката). Иползвайки този подход, ще установим същностните различия между тези толкова привидно сложни и отвлечени понятия…

Защо точно мястото на държавата в икономиката?

Защото това е най-видимият и измерим индикатор – тя или се меси, или не. Другото може да се дискутира: доколко и в каква степен го прави – от „въобще не се меси, прави го малко или понякога, или  пък – напълно е обсебила икономическите процеси, превръщайки се в основен икономически актьор”. От друга страна, за да отговорим на въпроса кое е ляво и кое дясно, може чисто и просто да заявим, че колкото повече държавата се намесва в икономиката, толкова повече „левее” политиката. И обратно, ако държавата се ограничава до санитарния минимум от правоохраняване (полиция), правораздаване (съд), отбрана (армия) и грижа за хората, които нямат възможност да участват на пазара на труда (деца, лишени от родителска грижа, хора в неравностойно физическо положение), то това е дясна държава. Колкото повече ситуацията се доближава до този „идеален тип”, несъществуващ никъде в света към момента, толкова по-„дясна” е тя. С една дума: левите партии са за „повече държава в икономиката (а и не само в нея), десните, от своя страна, за по-малко. Ето защо практически не може да има такова нещо като „център” в политиката. Държавата или се намесва в икономиката (ляво), или не (дясно). Средно положение просто няма, колкото и някои политически философи да се опитват да го „изобретят”. Да направим кратко лирическо отклонение:

Дълговечен е въпросът кое е първо – икономиката или политиката. Отговорът, според мен, е следният: ако икономиката е реалният живот, производството, размяната, оползотворяването на оскъдните ресурси, то политиката е арената, на която се изработват условията и правилата, при които ще се реализират гореизброените процеси.

Политиката и икономиката са двете лица на една и съща монета – ако условията, правилата и нормите, създадени от политиката, са несправедливи и неработещи, то и икономиката няма да функционира по оптималния начин. С една дума: рационалното използване на ресурсите и задоволяване на нужните на гражданите ще бъде препятствано. Пазарните принципи ще бъдат подкопани. Казваме това, защото всички политически борби в последна сметка, оказва се, имат икономическо естество: забележете предизборните кампании на партиите – всички те съдържат обещания от чисто икономически характер (по-високи пенсии, заплати и стандарт на живот).

Идеологиите и разбиранията на онези, които вземат политическата власт, ще предопределят и икономическите последствия върху цялото население.

Но да се върнем обратно върху разглежданите теми.

И така, както вече стана дума, ключът към разбирането на политическите идеологии е в ролята на държавата в икономиката.

1) Капитализъм или „класически либерализъм” от 19-ти век,  от типа “laissez-faire” – това е политико-икономически строй, при който средствата за производство (земя, капитал, машини и труд) са в ръцете на гражданите. Държавата не се меси в икономиката и има ролята на арбитър, бдящ за спазването на общите правила, наричани още закони. Основната й функция е защитата на индивидуалната свобода и неприкосновеността на частната собственост. Капитализмът погрешено е считан за среда на „вълчи порядки, крадци и произвол”. Именно нуждата от защита на частната собственост създава набора от общи правила и институции, които да правоохраняват и гарантират правата и задълженията на икономическите субекти. Икономическата размяна е доброволна и включва съгласието на  всички страни в процеса. Държавата не се меси в резултатите от бизнес-начинанията на гражданите и не взима страна нито в случай на несполука, нито, за да подкрепя едни или други предприемачи с парите, събирани от всички граждани под формата на данъци и такси.

Пазарът и гласовете на потребители решават къде и как ще се натрупва богатство. Върховен суверен е потребителят, чийто вкус предприемачът трябва да задоволи – в противен случай фалира. Често наричат капитализма или пазарната икономиката – „консуматорско общество”, но може би, както писателката Айн Ранд изтъква, е по-коректно да се каже „производително общество”. Печалбата е основен движещ фактор на предприемачите, а именно наличието й в счетоводните им баланси доказва, че са задоволили нуждите на съгражданите си – хората са гласували за съответната стока или услуга с парите си.

Такава система човечеството успява да достигне едва през 19-ти век в САЩ и частично в Западна Европа. Началният тласък е даден от Индустриалната революция във Великобритания (1760-1830г.): разбити са старите монархо-абсолютитски привички, премахнати са привилегиите за аристократите и свещениците, започва отмяната на робството (най-жестокото наследство от Стария феодално-деспотичен свят), разбити са и професионалните гилдии и ограниченията върху занаятите, навлиза масовото серийно производство за голям кръг от хора, подобряват се условията на труд, средната продължителност на живота се увеличава многократно, населението на Европа, САЩ и останалия свят, имащ контакт с метрополиите, се умножава с пъти. Апогеят на капитализма съвпада и с върховите постиженията в науката, изкуството, литературата. Може спокойно да кажем, че 19-ти век е най-свободното столетие откакто съществува човечеството до наши дни. За първи път и последен път в историята на човечеството правата на отделната личност са защитени от нормативна база, премахваща всички привилегии, наследствени титли и несправедливи порядки на стария свят. От началото на 20-ти век тези невиждани до този момент достиженията и причините за тях са забравени и охулени, една нова вълна от политико-икономически идеи като цунами залива света от край до край. Това са социализмът и фашизмът.

2) Социализъм (комунизъм, тоталитаризъм) – това е политико-икономически строй, при който няма частна собственост върху средствата за производство. Казано по-простичко: държавният апарат притежава всички онези средства, правещи възможно частното производство – земя, капитали, труд, машини. Отделният индивид не притежава никакви възможности за частна бизнес-инициатива и предприемачество. Плановите органи определят качеството, количеството и видът на стоките  и  услугите, които ще се предлагат в икономиката. (Практичекси частна собственост при социализма съществува – хората, макар и след десетки години  чакане, разполагат с коли, къщи, вили и т.н., което в следващата фаза на „комунизъм”, е следвало да отпадне… за добро или за лошо, социализмът се сгромоляса преди да достигне последният си етап; това което няма при социализма е именно частна собственост върху средствата за производство, тоест възможност за свободно предприемачество). Цените на стоките не се определят на пазарен принцип и са държавно регулирани. Държавата и партията на власт са се срастнали, ставайки всемогъщи и всеопроникващи. Държавата следи, цензурира и контролира гражданите, като същевременно разполага и със специализирани институции за работа с младите кадри, обучавайки ги в „правилните ценности” и благоговеене пред величието на партията.

Лидерът на партията управлява държавата, личността му е възхвалявана, а непогрешимостта му – обожествявана и митологизирана. Поставянето на авторитета му под съмение обикновено завършва или със социален остракизъм (отлъчване), или със затвор, а понякога и смърт. Решенията се взимат в името на общото благо и обществото (като че ли то представлява неделимо цяло със свое собствено мнение), а индивиуалният интерес е заклеймен и осъждан. Индивидуалните права са незачитани и отхвърляни като абсолют. Оперират така наречените „трудови” или концентрационни лагери където са захвърляни инакомислещите или противниците на режима. Примери: Съветският съюз, Третият райх, Китай, Народните демокрации от Централна и Източна Европа през втората половина на 20-ти век, Куба, Виетнам, Северна Корея и др.

Разбира се, че формите и мутациите, които се получават при прилагането на тази доктрина по места, имат своите специфики – религиозни, морални, идеологически. Променя се фразеология – фюрерът на едно място е партиен вожд на друго, руският или българският „Комсомол” (Комунистическото младежко движение) има своя еквивалент в немския „Хитлер Юнген”, съветските лагери „ГУЛАГ” намират своя аналог в немските – макар и не обезателно на немска територия – Бухенвалд и Освиенцим; Съветският социализъм цели обединението на пролетариите под шапката на партията-майка, немският национал-социализъм съдържа в основата си допускането, че един народ представлява раса, която трябва да бъде унищожена, а светът отново трябва да бъде поставен на колене. Хитлер и Сталин на практика имат абсолютно идентичен властови политически профил, като неслучайно са и съюзници от август 1939г. до юни 1941г. (преди и по време на Втората Световна война)

3) Фашизъм (интервенционизъм, етатизъм, смесена икономика) – както виждате имената, с които се наричат политическите системи, основаващи се на тази концепция, могат да бъдат най-различни, но това е без значение. Онова, което е важно, е да схванем логиката, спецификата на подхода. От икономическа гледна точка фашизмът е най-нечестната доткрина. При социализма поне отношението към частната собственост върху средствата за производство е ясно и не подлежи на дискусия – такъв вид частна собственост няма.

Но при фашизма се наблюдава нещо ужасяващо – той претендира, че е капитализъм, претендира за наличие на пазарна икономика, конкуренция, свободно предприемачество и прочие, и прочие, с тази разлика, че всъщност ролята на държавата далече не се изчерпва с положението на безпристрастен арбитър. Напротив: държавата подкрепя определени икономически субекти за сметка на други. Раздава субсидии, помощи, преференциални данъчни облекчения, спастителни пакети, лицензи, квоти, благоприятствайки по този начин създаване на монополи, картели, олигополи.

Практически в тази икономическа система, успяващи и застраховани от провал, са една малка клика от бизнесмени, които са близки до правителството, удобни са му, финансират го. Държавата не само, че не е справедлива и безпристрастна (тоест, не-взимаща ничия страна, съблюдавайки спазването на законите), но и подрива сигналите от пазара и принципа за конкуренция, като брани близките до себе си „бизнесмени”. На всичкото отгоре, чрез монополното си право за законно използване физическа сила и мощният си репресивен апарат (полиция, затвори, норми, съдилища), държавата обезсмисля всякакви опити на обикновените граждани да оспорят, камо ли да разбият статуквото.

Примери: най-известният е Италия при Мусолини, но и има стотици други. При Мусолини, за разлика от тоталитарните режими на Третия райх и Съветския съюз, все пак се е запазила частната инициатива, без да забравяме, разбира се, зависмостта на индустриалците от благоразположението на Дучето.  И макар да е имало цензура, то тя е била пренебрежително малка в сравнение с драконовските мерки срещу всеки инакомислещ в Берлин или Москва.

И още: всички авторитарни режими с относителна икономическа свобода, a в наши дни, по свой елегантен начин: големите европейски демокрации, включително и САЩ…

Забележка: да се твърди, че САЩ в момента е капиталистическа страна, взимайки предвид : 1) десетките хиляди страници регулации, които Конгресът бълва година след година; 2) държавната намеса във всички сфери от икономиката – от безконтролно печатане на трилиони долари от Федералният Резерв (ФЕД – квази-централната банка на Щатите), с цел покриване на дефицита и изплащането на взетите заеми,  през 3) анти-пазарните намеси на същия този ФЕД при определяне на основния лихвен процент и кредитната експанзия, която причинява (лесни кредити за американците, които водят до неразумни и лоши инвестиции и банкови фалити, предизвиквайки световни финансовите катаклизми, 4) намесата на квази-държавните Фани Мей и Фреди Мак в бизнеса с високорисковите ипотеки, 5) раздаването на милиарди долари на определени корпорации под формата на спасителни пакети, и използването им впоследствие за придобиването на фалирали вече бизнеси; 6) както и постоянната инфлация, с която се обират честно изкаранните спестявания на американските граждани… Това е нелепо. Но същевременно е и тема за отделна статия…

Модерните радетели за подобен тип държавно управление в САЩ наричат себе си демократи, либерали или умерени социалисти (но не фашисти?!), което, както видяхте, няма нищо общо с класическите либерали от 19-ти век.

Внимание: немалко автори, включително и аз самият, при опитите си да покажат, че това, което се случва в съвременните демокрации е всичко друго, но не и капитализъм или нео-либерализъм, наричат намесата на държавата „социализъм”. Това е неточност. Онова, което всъщност се случва, си е жив фашизъм. А и, както и сами можете да се убедите – във фашизма по дефиниция няма нищо „дясно”. Дясното, както вече казахме, представлява строго ограничена намеса на държавата…

Социализъм става едва тогава, когато държавата, посредством национализация или насилствена намеса, започне да поглъща все повече и повече бизнеси, докато не се окаже в последна сметка и основен икономически играч. Докато само подкрепя едни икономически субекти за сметка на други, по дефиниция остава фашизъм.

И така, с тези редове завършваме. В последващи публикации ще задълбаем още повече в тази интересна материя, като обърнем внимание както на  положението у нас и Европа, така и на безумието, което се случва в САЩ. Дали сте съгласни или не с написаното –  ефектът от обсъждането на подобни теми, неминуемо е ползотворен.

За да завърша ще добавя само, че идеологиите, сиреч съвкупността от идеи, които определят действията на хората, никога няма да отмрат. Дори самото отричане на идеологиите е вид идеология. А има ли смисъл да ги изследвaме, да мислим по тях… Моят отговор без съмнение е „да”. А вашият?

Днешният свят е свят на идеите.

Print Friendly