Brain Workshop Institute цели раждането на място за дебати, коментари, анализи в много близки и в същото време много различни области.

Валутните войни и скритата цена на евтините пари

Валутните войни и скритата цена на евтините пари

currency12

По всичко личи, че след период на известно затишие, валутната война, която започна през 2010 г. навлиза в нова фаза.1 През април 2013 г. Японската централна банка обяви война на собствената си валута. През септември се навърши една година от стартирането на третия пакет количествени улеснения на Федералния резерв – програма, чрез която от началото на кризата до сега бяха създадени над 2 трилиона долара.2 Интервенции предприеха още ЕЦБ, централните банки на Бразилия, Китай, Индия и други. Изобщо през 2013 г. падна голямо печатане.

В същото време, докато водещи икономики като САЩ, Япония и страните от еврозоната продължават с опитите да обезценят валутите си, някои развиващи се държави (като Индия и Бразилия), които доскоро се оплакваха, че валутите им са скъпи, сега се виждат принудени да защитават стойността им заради нарастващ инфлационен натиск. Резкият завой в политиката на тези две държави показва рисковете, които крие политиката на лесни пари, и доказва, че евтината валута не е панацея за икономическите проблеми на нашето време.

Защо всички обезценяват валутите си?

Умишленото обезценяване на една валута почива на презумпцията, че спадът на нейната покупателна способност няма кой знае какво негативно влияние върху местната икономика. Тази презумпция се базира на интуитивните плюсове на подобна политика:

1. Понижената стойност на местната парична единица спрямо чуждестранни валути сваля цената на местната продукцията за крайните потребители в чужбина;

2. По-ниската цена на износа създава допълнително търсене, което в крайна сметка увеличава обема на износа и може да повиши приходите на износителите;

3. Ако приходите и печалбите на износителите се увеличат, това може да доведе до увеличаване на инвестициите и създаването на нови работни места, и може да сложи началото на възстановяването на местната икономика.

В болшинството от случаите аргументите на защитниците на идеята за износно-ориентиран растеж свършват дотук. Рядко се споменава обаче ефектът на ниския курс на валутата върху потребителските цени, производствените цени, доходите и стандарта на живот на местното население, както и върху неговите спестявания.

* Потребителски цени – Обезценяването на местната валута оскъпява вноса на стоки от чужбина. При ниска еластичност на търсенето към цените на вноса, това може да доведе до по-високи разходи за същия внос. Алтернативата е преориентиране на потребителите или към по-евтини вносни стоки, или към по-евтини местни стоки. С други думи – потребителите консумират по-нискокачествени стоки, т.е. стандартът им на живот се понижава. Често повишеното търсене на местни стоки, които допреди това не са били предпочитани от потребителите е търсен ефект от страна на правителствата. Логиката е, че повишеното търсене на местни стоки ще доведе до по-високи обороти за местните производители и разкриване на нови работни места. В същото време, много вероятен ефект от подобно развитие е увеличаване на потребителските цени, тъй като потребителите са били лишени от техния по-евтин (вносен) вариант. Друг канал, по който се увеличават вътрешните цени, са по-скъпите (в местна валута) вносни стоки или така наречената вносна инфлация.

* Производствени цени – Поевтиняването на местната валута оскъпява и цената на вносните компоненти, необходими на местното производство, за да генерира крайната продукция, която след това продава в чужбина. Увеличените разходи на фирмите за внос на стоки от чужбина налага повишаването на крайната цена на продукцията, което в крайна сметка отново понижава конкурентоспособността на изнасяните стоки, т.е. „положителният” ефект на по-евтината местна валута е частично (или напълно) неутрализиран, в зависимост от това доколко местното производство е зависимо от вносни компоненти.

* Доходи и стандарт на живот – В условията на висока безработица (основен мотив за потискане на стойността на една валута), производителите могат да компенсират ръста на цената на вносните компоненти със задържане (или забавяне на ръста) на заплащането на работниците си. Това, което в действителност се случва, е свиване на реалните доходи от работна заплата за домакинствата, тъй като потребителските цени нарастват, а доходите им остават същите. Когато не е свързана с увеличаване на производителността на труда в една икономика, любимата на политици и икономисти фраза „подобряване на конкурентоспособността”, означава само едно – намаляване на реалното ниво на заплати, пенсии и помощи в една икономика, т.е. така наречената вътрешна девалвация. Създава се илюзията за подобряване на състоянието на икономиката чрез намаляваща безработица и запазване (или бавен ръст) на номиналния размер на възнагражденията. В действителност обаче парите, които хората получават, им стигат за по-малко и по-некачествени стоки и услуги.

* Спестявания – Стремежът към обезценяване на една валута неизбежно води и до обезценяване на спестяванията на населението, особено на тези, които са в същата валута. Тук влизат и очакваните бъдещи приходи от държавни плащания като пенсии и социални помощи. Ако курсът на валутата бъде задържан прекалено нисък за дълго време, допълнителното търсене на местни стоки в чужбина и увеличените приходи на предприятията рано или късно водят до засилване на инфлационния натиск върху местната икономика. Това води до обезценяване както на реалните заплати и спестяванията, така и на „обещанията” на правителствата.

По този начин, в зависимост от структурата на икономиката и нейната зависимост от цените на стоките и услугите, които внася, очакваните положителни ефекти от обезценяването на една валута могат и да не се случат, докато негативните последици почти винаги се материализират.

Скритите цели на валутните интервенции

Независимо дали се предприема с цел защита от „спекулативни атаки” или като опит за справяне с вътрешни дисбаланси, манипулирането на курса на една парична единица, която се търгува на международните пазари, винаги има ефект върху стойността и на останалите валути.

Здравата логика сочи, че стремежът за постигане на базиран на износа икономически растеж от всички страни едновременно няма как да доведе до кой знае какъв резултат. Все пак някой трябва да внесе стоките, които другите се опитват да изнесат.

Голяма част от реториката на световните лидери по този въпрос отразява именно това – всеки сочи с пръст другите и ги обявява за манипулатори, след което прави същото, което те правят. Това е, което бившият генерален директор на МВФ Доминик Строс-Кан имаше предвид на 18 ноември 2010 г.: „Истината е, че много страни използват валутите си като политически инструменти”. При синхронизирано обезценяване валутните курсова изглеждат сравнително стабилни, но в същото време валутите губят покупателна способност спрямо реални активи. Най-големите губещи са хората, които спестяват, работещите и хората с фиксирани доходи.

Застаряващото население и високият правителствен дълг са фактори, които обясняват нежеланието на много развити държави да допуснат поскъпване на валутата си. Все пак и двата фактора предполагат сериозни бъдещи финансови ангажименти, които обезценяването на валутата прави по-лесно изпълними. Иначе казано: подтискането на стойността на валутата на една страна и съответно на задълженията, деноминирани в нея, е по-лесно решение от провеждането на непопулярни реформи и приземяването на отдавна изгубили връзка с летището самолети като САЩ и ЕС.

Реакцията на пазарите

Винаги, когато стане дума за стойността на някоя валута, трябва да си задаваме въпроса „спрямо какво?”. Доларът може да е силен спрямо йената, но да губи стойност спрямо еврото. Това го прави силен за някои пазарни участници и слаб за други.

Цялостната оценка за курса на една парична единица е трудна, поради което в практиката се използват различни индекси, които изчисляват стойността на една валута към кошница от други валути. Но дори така погледът е непълен. Причината е, че е възможно една парична единица да поскъпва спрямо едни валути и да поевтинява спрямо други, като същевременно всички едновременно да губят стойност към трети (реален) актив.

Стремежът на много правителства да обезценят собствената си парична единица и съответно собствените си дългове е единствено възможен благодарение на ролята на съвременните централни банки като монополист в издаването на различните валути. Евентуална ескалация на валутните войни, която ще означава още по-активно обезценяване, кара инвеститорите да търсят убежище именно в реални активи – най-вече ценни метали, различни видове суровини и земя. Изборът на един инвеститор към кой актив да се насочи или как да разпредели инвестицията си, зависи най-вече от очакванията му за бъдещото развитие на световната и местната икономика. При всички случаи обаче имаме бягство от активи, чието предлагане (количество) и цена се определя от ясно изразен център (централна банка), към активи, чиято цена се формира от пазарни процеси, и които не подлежат на централизирана регулация и контрол. Тоест движението е от хартиени обещания към реални активи.

На приложената графика се виждат резултатите от най-интензивните периоди на последните две валутни войни – края на 70-те и началото на 80-те години, и периода след 2010 г. Данните са на Световната банка и показват индексите на енергийни суровини, неенергийни суровини и ценни метали спрямо американския долар.

Какво правят „големите”?

Печатат пари. После се събират, преговарят и излизат с подобни декларации:

„Ние, министрите от Г-7 и управителитена централните банки, потвърждаваме нашия дългосрочен ангажимент към пазарно определяне на валутните курсове и ангажимента да се консултираме в тясно сътрудничество по отношение на действия на валутните пазари. Ние потвърждаваме, че нашите фискални и парични политики са били и ще останат ориентирани към изпълнение на вътрешните ни цели чрез използване на вътрешни финансови инструменти, и заявяваме, че тези политики няма да бъдат насочени към обменните валутни курсове.”

Под тази декларация на Г-7 от февруари 2013 г. стоят подписите на САЩ, Великобритания, представителите на еврозоната (Италия, Франция и Германия), Канада и Япония. От всички тези държави, единствената страна, която през последните години не се е опитала (поне явно) да потисне курса на собствената си валута е Канада. Централните банки на Япония и САЩ напечатаха трилиони долари и йени през последните години, а на 23 септември 2013 г. президентът на ЕЦБ Марио Драги за пореден път показа, че цялата монетарна политика на ЕЦБ през последните няколко години следва принципа „гледаме какво правят САЩ и правим същото”.

В превод тази декларация означава:

„Осъзнаваме, че единственият начин да се справим със своите дългове и да подобрим конкурентоспособността на своите икономики е да намалим стойността на своите валути, като по този начин обезценим спестяванията и намалим реалните заплати и стандарта на живот на населенията си. Ще се опитаме да го направим заедно, за да избегнем сътресения на валутните пазари и прекалена волатилност на курсовете.”

Терминът „война” предполага липса на координация и сътрудничество между отделните държави в опитите им да коригират валутните курсове. Независимо дали подобно сътрудничество е налице, обаче, става дума за непазарен подход. Въобще цялата работа мирише много повече на политика, отколкото на икономика. И отново – подобни периоди на „координация” на монетарната политика на отделни държави и техните централни банки, изкарват на преден план въпроса доколко независими са последните. Когато една централна банка обслужва не стабилността на поверената й валута, а интересите на политическата класа, валутните войни процъфтяват.

В заключение, целенасоченото понижаване на стойността на една парична единица е явен признак за липсата на политическа воля за решаване на структурните проблеми на дадена икономика. Обикновено зад проблемните „ниска конкурентоспособност” и „висока безработица” се крият ниска производителност на труда и високи заплати. Може би най-точното определение на термина „валутна война” е „привидно решаване на икономически проблеми, които местната власт не може или не иска да адресира директно”. Всичко това – през гърба и джоба на редовите данъкоплатци, работещите и спестяващите за черни дни. За тях остава нелеката задача да намерят правилните инструменти, чрез които да съхранят изработеното и спестеното.


1) Статията е публикувана в брой 9, 2013 на Златен Вестник, издаван от фирма Тавекс

2) Ще спрат ли количествените улеснения в САЩ

Стартиралият през септември 2012 г. трети пакет количествени улеснения на Федералния резерв включва ежемесечното изкупуване на активи (държавни и ипотечни облигации) на стойност 85 млрд. долара от централната банка. Като предпоставки за евентуалното прекратяване на програмата бяха посочени повишаването на икономическия растеж и спада на безработицата.

Още когато се появиха първите предположения, че Федералният резерв ще спре или ограничи третия пакет количествени улеснения през септември 2013 г., много анализатори предупредиха, че това няма да се случи. Сред тях бяха Джим Рикардс (автор на бестселърът от 2011 г. „Валутни войни: създаване на следващата глобална криза” , Питър Шиф (президент на Euro Pacific Capital) и Майкъл Шедлок (автор на популярния блог „Mish’s Global Economic Trend Analysis”).

Неспособността на Фед да прекрати или поне свие предлагането на евтини пари показва, че по оценка на централната банка американската икономика все още е слаба. Нещо повече – лихвите по американските ценни книжа, както и по ипотечните заеми вървят нагоре, а заетостта остава на най-ниските си нива от десетилетия. Прекратяването на стимулите в тези условия може да има силно негативен ефект върху финансовите пазари и особено върху лихвите по американския дълг.

А нови сътресения на дълговите пазари изглеждат крайно вероятни. В средата на октомври САЩ за пореден път достигна „тавана на дълга си” и изпадна в патова политическа ситуация в преговорите между републиканци и демократи. Голяма част от администрацията на САЩ спря работа за първи път от 17 години насам. Републиканците натискаха за съкращения в бюджета, а демократите заплашваха със социален апокалипсис, ако това стане. В крайна сметка, политическият цирк завърши с поредното „драматично“ споразумение, като очакваме следващия спектакъл през февруари 2014г. С други думи – в следващите няколко месеца не се виждат предпоставки, които да накарат Фед да започне да свива паричното предлагане.

Политиката на евтини пари на Фед е един от катализаторите на валутното противопоставяне между държавите заради статута на американският долар като световна резервна валута. Курсът на американската валута има особено силно влияние върху развиващите се пазари, поради което почти всяко действие на Фед среща отговор от страна на техните централни банки.

Print Friendly