Настоящата статия е фокусирана върху различните гледни точки и неодобрението, които възникват когато говорим за посещения на изолирани места от нашата планета, където живеят своя неиндустриализиран и неурбанизиран живот различни племена. Статията обръща внимание на междукултурните взаимоотношения между туристите от една страна и местното население от друга. Като акцентът е поставен върху етническите племена в Тайланд.

Този вид туризъм най-често се среща в литературата и интернет пространството с английските термини “community tourism” или “community-based tourism” като разлика между двата термина няма. В статията се използва английският термин, поради липсата на аналогов такъв на български език. Според института Ойкос Онлус (2012) community tourism е посещение на местообитанията на дадена общност (най-често селски, бедни и икономически изостанали райони) където местните канят туристите да пренощуват в домовете им.

Ежедневният живот на местните жители, включително племена и етнически групи осигураява напълно ново преживяване за туристите. Те от своя страна са заинтересовани да научат повече за местната култура, обичаите и традиции. Това желание се дължи на факта, че туристите търсят различното преживяване, нещо което не могат да видят и преживеят в ежедневния си живот.

Смит (2009) подчертава, че някои туристи не търсят автентичност, а онзи романтичен и идеализиран образ на примитивния живот (стр.111). Казано иначе те търсят нещо, което да ги отдели от рутината им. Според същия автор хората, които са склонни да избягат от клопката на глобализацията и материалния свят, биха прекарали с наслада определено време в отдалечено селище без течаща вода и електричество.

Иронично, но местното население от своя страна желае да се сдобие с благата на цивилизацията. Логично погледнато няма нищо странно и необичайно. Въпрос е на различни манталитети и възприятия. Хората винаги искат това, което нямат без да знаят дали е по-добро или не, а това, което имат, го приемат за даденост. Като цяло идеята за пътуването е търсенето на онова нещо, което не можем да получим в ежедневния си живот, било то емоция, преживяне, промяна или просто почивка.

Лиз Бътлър (2012) прави разлика между обичайното разбиране за community tourism като лековерно и неангажиращо посещение на бедни племена и community туризмът в Тайланд, където туристите са въвлечени в ежедневието на местните. Там туристите не само „вземат” от местната култура, но и споделят и „дават” от своята собствена. Бътлър разказва как един от туристите разрязва парче кейк и го подава на едно от местните деца, което никога преди това не е опитвало и не е знаело какво е кейк.

Туризмът не е само купуване на сувенири, правене на снимки и грижливо занасяне на последните две вкъщи. Туризмът е споделяне на преживяване. Според Салазар (2012) общността се свързва не толкова с територията, която обитава, а с мрежата от взаимоотношения, които създава. Може да се каже, че community туризмът в най-голяма степен осигурява междукултурно взаимоотношение.

Концепцията на Туристическия център в Тайланд е „Живей, научи и сподели... моменти в живота си”. Най-важната дума в случая е „сподели”. Никой друг вид туризъм не е така директно свързан с живота на местните жители.

Според Бътлър (2012) за да се постигнат по-високи приходи от такъв тип туризъм, трябва да се диверсифицира туристическо предлагане и да се въведат туристически програми. Смятам, че именно това е правилният подход, тъй като една предварително организирана почивка, която включва както основните услуги (транспорт, настаняване и храна) така и разнообразни допълнителни услуги, е предпоставка за туристите да прекарат повече време на дадено място и съответно да похарчат повече пари. Проблемът в случая с Тайланд, а и не само е, че приходите от туризъм отиват при туроператорите и много малка част от тях остава за местното население. Това може да доведе до много негативни последствия. Местните могат да си променят поведението спрямо туристите и да започнат да се държат враждебно.

За да се избегне това приходите от туризъм трябва да бъдат разпределени справедливо, поне доколкото това е възможно. Бътлър (2012) отбелязва, че местните жители в северен Тайланд са директно въвлечени с туристическия процес и получават съответно заплащане за това. Това е правилният начин да се развива туризмът там.

Според института Ойкос Онлус (2012) този бизнес никога няма да бъде основният или единственият източник на доходи за местните жители, но може да бъде допълнителен доход или възможност. Определено няма как да се твърди, че този вид туризъм може да поддържа икономическото състояние на дадена общност, но може да допринася и стимулира икономическото развитие, да генерира приходи и да осигурява работни места. Безспорно community туризмът е важен източник на доходи, но в никакъв случай единствен.

Източници:
Boulter, L. (2012) Community tourism in Thailand. Available at:
 http://www.guardian.co.uk/travel/2012/nov/02/thailand-lodges-community-tourism?INTCMP=SRCH#JUMP-TEXT (Accessed: 12.12.12)
Istituto Oikos Onlus (2012) Available at: http://www.communitybasedtourism.info/en/community-based-tourism/community-based-tourism.asp (Accessed: 12.12.12)
Noel B. Salazar (2012) Community-based cultural tourism: issues, threats and opportunities, Journal of Sustainable Touris 20: 9-22
Smith, M.K. (2009) “Indigenous cultural tourism” in Issue in Cultural tourism studies (2ed.) London pp.100-120
Thailand Community Based Tourism Network Coordination Center (2012) Available at:
http://communitybasedtourism.wordpress.com/ (Accessed: 12.12.12)