Имали ли сте момент, в който работите, вършите различни и много на брой задачи и все пак се чувствате неефективни, непродуктивни? А моментите, в които дори не разбирате защо не ви се получават нещата, а мислите, че всичко правите “както трябва”? Чудите се защо ли е така, пък и не ви се иска да продължава, защото ви кара да се чувствате зле? Чували ли сте за чувство за самоефикасност и компетентност? Що е то и как се формира? Какъв ефект има върху ефективността от извършваното от нас и как можем да помогнем на себе си, засилвайки сами чувството си за самоефикасност?
Има не малък брой изследвания, които обуславят как нашето поведение се формира и регулира. Когнитивните процеси играят основна роля за придобиването и съхранението на новите поведенчески модели, а те именно са предиктор на това, което правим. Няма да правим обзор на всички психологически теории по темата. Една от известните теории за социалното учене чрез наблюдение и съпреживяване се разглежда от психолога Албърт Бандура. Най-общо, самоефикасността е собствената вяра на индивида в личните му възможности за това, че може да извърши дадено нещо успешно.
Според тази теория по принцип хората биха предприели дадено действие, само ако вярват, че могат да се справят с него и респективно не биха предприели действия, в които вярват, че ще се провалят. Съответно хората със силно изразено чувство за самоефикасност смятат, че могат да се справят дори и с по-трудни задачи, възприемайки ги като препятствия, с които да се преборят, а не заплахи, които трябва да бъдат избягвани. Хората, при които това чувство е засилено, си поставят предизвикателни цели и проявяват отговорност към постигането им, като евентуалният провал ги мобилизира и ги превръща в по-ефективни в действията им. Те подхождат към препятствията с увереност и вярват, че от тях зависи резултата, защото смятат, че имат контрол върху ситуацията. Това от своя страна намалява нивата на стрес и вероятността за изпадане в депресивни състояния.
Съвсем логично, хората, при които чувството за самоефикасност е по-слабо изразено, виждат трудните задачи като заплаха и предпоставка за провал. Тяхното поведение е избягващо, те лесно се отказват от стремежа да се постигне поставена цел и това води до бързо разколебаване в собствените възможности. Това възприятие е рисково за нивата на стрес и може да доведе по-често до изпадане в депресивни състояния.
Самооценка
Всеки от нас изгражда собствени стандарти за оценка на поведението си. Когато постигнем зададени цели, ние се “самонаграждаваме” и самостимулираме, това ни прави по-упорити и по-сигурни в действията си, за да продължаваме да постигаме това, което сме поставили към себе си като изисквания. Ако има несъответствие между действията ни и резултатите от тях и самопоставените изисквания, се поражда неудовлетворение. Съвсем логично в тази ситуация, всеки човек би желал да излезе от това положение и търси начини да коригира действията си, за да задоволи критериите си за собственото представяне.
И двете, както очакваното удовлетворение от желаните постижения, така и негативните оценки за незадоволителното представяне, представляват стимули за действие. Постигайки съответното равнище в дейността си, често пъти ние не се задоволяваме с постигнатото и си поставяме по-високи цели, повишавайки собствените си изисквания за самонаграждаване и това е неспирен процес, характерен за хората, които имат силно изразена потребност от самоусъвършенстване.
Чувството за самоефикасност е променливо. Силата на убедеността в собствената ефективност влияе дори върху това дали ще предприемем опит да се справим с конкретна ситуация. Факт е, че ние се страхуваме и се стремим да избягваме заплашителни ситуации, когато считаме, че нямаме необходимите умения за справяне, но без колебания действаме, когато се самопреценяваме като способни да се справим в ситуации, дори когато те са стряскащи. Очакванията за ефикасност определят колко усилия ще вложим и колко продължително ще упорстваме при неблагоприятни обстоятелства и негативни преживявания. Колкото по-висока е оценката на самоефикасността, толкова по-големи са вложените усилия.
Това не означава, че очакванията са единствените, които определят поведението ни. Сами по себе си, очакванията не могат да предизвикат желаното действие, ако липсват съответните способности и потребности за това. Очакванията за лична ефикасност започват да се формират още от ранна детска възраст и се базират върху 4 основни източника на информация: постиженията, косвения (чуждия) опит, вербалното убеждаване и психофизичните състояния. Следователно добре е да знаем как можем да повишаваме чувството си за самоефикасност, след като е по-вероятно то да доведе до по-положителни резултати в дейността ни.
Успехът повишава очакванията за майсторско, отлично изпълнение, докато повтарящите се провали ги ограничават, особено ако провалът се случва в началните етапи от действието. След като са изградени стабилни очаквания за ефикасност, като резултат от повтарящи се успехи, негативното въздействие на случайни неуспехи е възможно да бъде редуцирано и това е само по себе си достатъчна причина да се стремим към изграждане на силно утвърдено очакване за самоефикасност. Ефектите от неуспеха върху личната ефикасност донякъде зависят от времевия момент и комплекса от преживявания, съпровождащи неуспеха.
Терапевтите използват подхода на съвместното моделиране като първостепенен механизъм за психологична промяна. Той се изразява в моделиране на средата, в която са поставени клиентите им така, че клиентите да успеят в действията си, въпреки техните недостатъци. С настъпването на прогрес, допълнителната помощ се ограничава така, че клиентите да се справят ефективно и без нея. Полученият позитивен опит подкрепя чувството за лична ефикасност. Чрез този подход за третиране, хората с проблеми бързо губят своите страхове. Те придобиват умения да се включват в активности, които преди са избягвали и показват генерализирана редукция на страховете по отношение на заплахи, извън специфичните условия на терапия.
Упражнение, което можем да правим ежедневно с цел утвърждаване чувството си за самоефикасност е да разделяме деня си на малки задачи и да се фокусираме върху отличното изпълнение на всяка една от тях. Когато приключим с нея, преди да преминем по-напред, да се самопоздравим и да рефлектираме върху това защо сме успели да се справим добре, за да откроим силните си страни. Добре е да се поздравим на глас (знам, звучи странно и същевременно е страшно полезно за изграждането на увереност).
Фокусирането върху усъвършенстване в различни умения, едно по едно е предпоставка за изграждане на силна основа. Така при комплексното изпълнение на дейността, в която сме ангажирани, ефективността ни ще е по-голяма, защото умело ще се справяме с различните задачи. Затова хванете един лист и избройте всички умения, които имате и е необходимо да имате, за да извършвате това, с което се занимавате. След като го направите, определете до каква степен се справяте добре с всяко от тях и номерирайте от къде да започнете да работите върху всяко поотделно, за да станете много добър.
Много от очакванията ни произтичат от косвения (чуждия) опит. Гледайки как другите хора се държат успешно в заплашителни ситуации, ние можем да генерираме очаквания, че ние също бихме могли да се подобрим, ако увеличим усилията си и станем по-настойчиви. Казваме си, че щом като другите могат да го направят, ние също бихме могли да постигнем поне подобрение.
Платформи като TED и всички останали (видео) споделяния на историите на успешните хора са доказателство за начина, по който чуждият опит може и влияе върху чувството ни за самоефикасност. Но е добре да си имаме едно на ум, защото косвеният опит е по-малко сигурен източник на информация за способностите на индивида в сравнение с преките доказателства от личните постижения. Поради това, очакванията за самоефикасност, създадени чрез това моделиране, вероятно ще са по-слаби и по-нестабилни. Те предизвикват “бързо палещи, но и бързо гаснещи страсти”, които често не водят до действие/резултат и това може да влияе по-скоро в негативна посока. Вместо да се фокусираме в това да следим защо всички останали са успешни, по-добре е да прекараме време в усъвършенстване на собствените умения.
Вербалното убеждаване е един от широко използваните методи за влияние върху човешкото поведение, което се счита лесно за прилагане. Чрез внушение, например, хората започват да вярват, че могат успешно да се справят с трудностите, които вече са изпитали. Очакванията за ефикасност, формирани по този начин са също по-слаби от тези, произтичащи от личните постижения, защото те не се базират върху истински, автентичен опит.
Когато човек е наясно с това какво се случва преди да извърши конкретни действия, то той може да работи много по-целенасочено за промяната, която би искал да настъпи в живота му. Опознайте себе си, за да определяте посоката, в която се движите.
