„Неравенството” е любима тема на икономическите и политическите анализатори, на бизнес-лидери и политици. А в сблъсък по нея често влизат както защитниците на свободния пазар, така и враговете му. Едно от заключенията на ежегодния икономически бизнес-форум в Давос тази година, например, беше именно, че „неравенството в доходите” е един от основните залози и проблеми пред световното стопанство. А достъпът до качествено образование като че ли става все по-труден и скъп, което изначално предопределя резултата от професионалните усилия на хората, отразен в доходите впоследствие.
Извадени бяха купища статистически данни затова как все повече и повече се „разтваря ножицата” между бедни и богати. Възмущение и роптаене имаше и затова как една нищожна част от населението „контролира огромна част от богатството, получава непропорционално голяма част от пая” – по думите на нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц, чиято книга, „Цената на неравенството”, излезе наскоро и на български. Впрочем, четейки Стиглиц, човек действително остава с впечатлението, че има някакъв пай, който стои, чакащ хората да си го разделят, а за зла беда някои си присвояват повече, отколкото им е потребно.
Истината е, че не е нужно да си нобелов лауреат по икономика, за да ти се набие на очи, че пай, за жалост, няма и че всичко, което потребяваме, обличаме, използваме като техника в ежедневието си - климатиците, транспорта, домовете, храната – всичко това се създава с труд, целенасочени усилия и за съществуването му има и причинно-следствена връзка.
Както ще видим след малко, единственият начин в пазарната икономиката, без намеса на държавата като външен играч, да се изкара доход е като се произведе благо или се предложи услуга, които впоследствие да се разменят на доброволна основа с някого, ценящ ги по-високо от паричните средства, които заплаща срещу тях. Това е т.нар. „икономически” начин за изработване на доход. Практически при функциониращ пазар и защитена частна собственост (основното условия за наличието на „пазара” като институт) няма „разпределение на доход”. Движението на доходите от един икономически агент към друг стават само чрез производство и размяна.
За „разпределение” може да се говори, когато този доход се изземе и се раздаде на субекти, които не са били намесени в изработването му. Пример за това са данъчното облагане и правителствените харчове, както и бандитските организации, рекетиращи или откровено присвояващи чужда собственост. Изземането на доход насилствено и чрез принуда можем да наречем „политически” начин за генериране на доход.
„Лошото неравенство в доходите”
След малко ще развием по-задълбочено тезата, че при свободния пазар „неравенството в доходите” е нещо нормално, не бива да предизвиква истерия и води до оптималното използване на оскъдните икономически блага.
Пазарните участници награждават успешните бизнес-идеи с печалби и високи доходи и обратно – наказват неефективните със загуби и спад в реалните доходи. В този дух: ако богатството, натрупано от малцина, беше вследствие само и единствено на качествени услуги и стоки, предложени на пазара – всичко щеше да е наред. Няма нормален човек, който на каквото и да било основание да поставя под съмнение приноса към общността на Стив Джобс или Бил Гейтс, както и справедливостта по отношение на доходите им.
Лошото неравенство днес идва от „политическия” метод на „преразпределение на доходите”. Субсидии за „жизненоважни индустрии”, съмнителни договори за стотици и стотици милиони по обществени поръчки, рекапитализация на „системни” финансови компании – това са само част от начините за „преразпределяне” на вече изкаран по икономически път доход, иззет от държавата чрез данъците.
За жалост, днес паричното предлагане се контролира до голяма степен от централните банки, които създават трилиони и трилиони „базови пари”, раздавайки ги на близки финансови посредници. След кризата 2007-2009г. централните банкери смъкнаха лихвите на нулеви нива, наливайки трилиони базови пари във финансовите системи. Това доведе до колосално нарастване на финансовите активи, рекордни стойности на акциите и прегряване на пазарите на държавен дълг на някои държави. Именно тези „изкуствени ръстове” на финансовите пазари, неотговарящи на икономическата конюнктура, са в основата на т.нар. нарастване на нетното богатство на „1-ят процент”, който е и най-близък до „печатарската преса”. Това не е естествен пазарен процес и представлява пренасочване на покупателната сила от производителите на реални блага към най-първите получатели на новосъздадените, от нищото, пари. Както и сериозно изкривяване на производствената структура, некореспондираща на реалното предлагане и търсене стоки и услуги на пазара.
„Доброто” неравенството в доходите
В по-общ план, доходът до голяма степен зависи от рентабилността на предприемача – сиреч, до колко свободните хора с тяхната частна собственост биха купували стоките или услугите, които последният предлага на пазара.
Неравенството в доходите, когато зависи от предпочитанията на пазарните субекти, е напълно естествен пазарен процес и насочва производството към по-нужните и производителни сфери с висока степен на ефикасност на използваните производствени фактори. А в условията на оскъдни икономически блага и неизброимо много и различни цели, тази функция е от фундаментална важност.
Доходът на икономически език е пределната стойност на произведения продукт от даден производствен фактор (например, труд), дисконтирана с естествения лихвения процент, търсен от предприемача. Този естествен лихвен процент съдържа чистите времевите предпочитания, предприемаческия риск и инфлационната компонента и често се отъждествява с печалбата. Чисто икономически погледнато обаче „печалба” е всичко над тази средна норма на възвращаемост за икономиката, която поради възможностите за арбитраж, така или иначе клони към „уеднаквяване”.
Ако даден работник допринася 200лв. на фирмата с производството си, а лихвеният процент, търсен от предприемача е 5%, то дисконтираната пределна стойност на продукта, произведен от труда на работника е 190лв., тоест предприемачът би платил сума до тези 190лв.
Напълно вероятно е предприемачът да иска да плати колкото се може по-малко от тази сума. Конкуренцията обаче вдига дохода до пазарните нива и максималната пределната стойност на произведения продукт, дисконтирана с търсената норма на възвращаемост. Бизнесите плащат високи заплати на най-добрите си кадри не защото подкрепят старанието и компетенцията по принцип - просто пазарният процес го налага.
Логично е, че няма как най-старателният или компетентен служител да има същата производителност на труда и да допринася същата пределна стойност на изработения продукт за предприемача както и най-мързеливият и немотивиран работник, да речем. Това би било неестествено, както е неестествено и да има равенство в доходите.
Как нарастват доходите в икономиката?
Реалните доходи нарастват по един-единствен начин. Не чрез баене, молитва, политически абракадабри и популизъм, нито чрез вземане от едни, за да се раздаде на други, както, за нещастие, често се пропагандира. Икономическата наука е безпощадно неутрална, а мислещите хора сами преценяват дали искат да приложат нейните изводи или не.
Реалният доход, тоест нещата, които човек реално може да купи с парите си, се увеличава само, когато расте производителността на труда. А тя расте, когато нараства капиталът, инвестиран на единица работник или другояче казано „нетните инвестиции” в машини, съоръжения, бързина и мощност на компютрите, ефикасност на сечивата на труда, - както и подготовка на хората, които ги използват, без съмнение – т.нар. „човешки капитал”. Просто казано, произвежда се повече и по-качествено от услугата на единица труд за единица време. Цените спадат, а реалните доходи нарастват, дори номинално промяната да не е видима.
Акцентираме върху „веществения капитал”, защото се набива на очи, че там, където го няма, дори всяка година да се бълват с хиляди отлични инженери и физици, има две възможности. „Умните глави” или заминават някъде, където базата, нужна за работата им, съществува. Или са принудени да практикуват по „разпределение” по села и паланки в неподходящи за дейността и потенциала им условия. А самият факт, че капиталово натрупване е налице на даде място и в дадено време, обикновено е знак, че съдържателните идеи в икономиката и политиката, доминират моментно над заблудите, в които често тези сфери са забулени.
Трябва ли да се чудим, че едни хора имат по-високи доходи от други?
Дали топ-спортистите и филмови актьори заслужават десетките милиони, които получават? Докато хората харесват, гледат и дават парите си за спорт и филми, ценейки ги високо, както респективно и най-добрите в тях - несъмнено. (Освен ако намесата в този процес от страна на държавата, чрез данъците, да кажем не изкриви реалното разпределение на ресурсите – такова каквото пазарните участници с действията и парите си биха предизвикали.) С една дума, това кой ще е милионер и кой не, в пазарната икономика се решава от потребителите. Те могат да бъдат убеждавани да сменят вкусовете и предпочитанията си, но не и насилвани в името на неясни и несистемни морално-етични стандарти.
Ами адвокатите и счетоводителите, например – с какво толкова превъзхождат много други професии, които дори са по-трудоемки? Истината е, че има немалко хора, за които би било мъчение да четат с томове правна или счетоводна материя и не го правят, въпреки че много добре знаят, че заплащането на “успешните” в тези сфери на дейност априорно е по-високо. Най-малкото, защото търсенето на качествени кадри в тези сфери се среща с реалното им предлагане на много високи пазарни цени на труда, тоест заплати.
(Конкретно за счетоводителите – основната заслуга за ключовата им роля днес се дължи на томовете държавна регулация и неясното и заплетено данъчно законодателство!)
Доход за всеки – защо не?!
Да погледнем как се генерира доход в икономиката. Представете си бартерно стопанство. За да получи „А” доматите, произведени от „Б”, „А” трябва да предложи нещо в замяна – труд или стока, - които „Б”, от своя страна, да оцени по-високо в скалата на предпочитанията си от собствената си стока. С появата на парите като универсално средство за размяна в последствие, този процес едновременно практически се улеснява, но и замъглява концептуално.
Понеже за труда си „А” вместо стока за директно потребление и производство получава пари, за нетренираното око остава впечатлението, че срещу труда си ние получаваме едва ли не хартийка. Логично, ако създадем повече хартийки, напечатани от държавата, ставаме по-богати и увеличаваме доходите.
Онова, което се изпуска от поглед, е, че в процеса на размяна ние сме получи харктийка, която обаче е еквивалент на вече произведени домати в бартера (с които иначе биха заплатили труда ни) – тоест на реално, вече произведено благо. В случая парите са само иск върху него. За да обобщим: доходите в пазарната икономика са система на взаимно добавена стойност – всеки, който получава доход, под една или друга форма добавя стойност за него.
Дори някой да ви подари пари: първо, той ги е изкарал преди това, и второ, под една или друга форма, за него вие сте ценен - дали ви харесва, ухажва или просто цени, вие добавяте стойност в неговата лична скала. А, както казахме, за да има пари, този някой вече е изкарал дохода, като е предложил стока или услуга на пазара и може да прави каквото си иска с него, включително да ви го преотстъпи. С една дума – няма безплатен обяд и всеки доход трябва и неизбежно е обвързан с добавена стойност.
Изравняването на доходите от страна на държавата нарушава схемата на насочване на дохода от изработилия го към „консуматора” му: субсидираната фирма и отрасъл, близката до правителството компания, социално подпомаганите малцинствени групи и електорат. Минимален базов доход може да има само, ако някой го изработи. Иначе ще има само минимална базова мизерия.
Равенството пред закона
Често се казва: „ние сме равни, но не еднакви”, като под равенство в този случай се има предвид „равенство пред закона”. И мнозина приемат тази формула, с оглед на това, че тя взема предвид очевидния факт, че равенството нито е естествено, нито е добро, когато се отнася за резултатите от нашите действия, защото прекъсва най-естествената връзка – тази между причината (усилието) и следствието (резултата) от действието ни. Но: ако сме третирани като „равни” пред закона, то всичко е наред.
Равенството обаче не може да бъде върховен стандарт, дори и “пред закона”. И при Сталин, и в Народна Република България навремето е имало „закони“, има и днес в Северна Корея. При това процедурно коректно и конституционно-съобразно сътворени в Парламента. Най-малкият им недостатък е, че, видите ли, не са прилагани еднакво към всички. (Добре знаем, че в тези режими всички са равни, но някои откровено са “по-равни” от други, както гласи духовитият афоризъм).
Единственото, което е общо и неотменимо за всеки индивид, и което неизменно касае човешката природа per s са т.нар. „естествени права“.
Те като концепция гласят, че всеки има право над живота и тялото си, както и на придобитото с труда си (по-точното размененото за него), т.нар. частна собственост. Без наличието на подобна абстрактна концепция, която да се прилага последователно в реалността от политическия режим - няма мир, разделение на труда и живот в общество. Има социална дезинтеграция и робия – притежание на едни хора над други хора. Само “естествените права” могат да предоставят морално-етичната основа на политическия режим, по който ще бъде устроено обществото.
Внимание: всяко живо човешко същество притежава т.нар. “политически права” - право на живот, на притежание на дом, на търсене на щастие. Отбележете, че правото на дом не значи задължение на някого другиго да ви го подсигури. Означава с доходите, изкарани с труда и уменията си, имате право да си го купите и да е ваша собственост. Обратно, под предлога за съществуването на т. нар. “икономически права” - едни хора претендират, че други им дължат доход, къща, айфон и т.н.. Прокламира се право на дом, на достоен живот, на щастие и още, и още, срещу които неизменно стои задължението “някой друг” да изработи. Неморален и срамен абсурд, стоящ в основата на убийството на каквато и да било естествена солидарност между хората.
Ролята на държавата…
Държавата, приписвайки си несвойствени функции, чрез данъците иззема доходи и частна собственост от едни, за да ги даде на други, а мотивът е: че предлага публични услуги, грижи се за бедните и изравнява доходите. Всички услуги за широко ползване могат да претендират за «публичност». Така наречените «бедни» очевидно не живеят по-добре, нито стават по-богати когато политиците изземат от другите, за има хвърлят трохички за следващите избори. И не е работа на политиците да «изравняват доходи», които не са изкарали сами!
Именно високата данъчно-осигурителна тежест минира растежа и процеса на натрупване на капитал, който стои в основата му. При това в най-голям ущърб именно на хората с най-ниски доходи. Но да видим как расте икономическият продукт.
Икономическият растеж
Ако приемем икономическия растеж за изначално нещо добро, означава да прибегнем до ценностно твърдение, вън от полето на икономическия анализ. Подобна утилитаристка представа за света (щом е добро за най-голям брой хора – значи и по принцип е добро) често е характерна за икономистите, ала тя не взема предвид фундамента на пазарния процес – частната собственост върху дохода, изкаран посредством труд или успешна инвестиция.
Икономическият продукт расте тогава, когато има нетни производствени инвестиции в икономиката. Такива има когато някой спести ресурса и го предостави на компаниите за инвестиции в реален бизнес. Тоест само чрез спестяване може да има инвестиции, а оттам и растеж. Но самият акт на спестяване е решение само и единствено на притежаващия частна собственост върху дохода си. Другите две възможности за използване му са увеличаване на кешовите наличности или потребление. Следователно дали един човек иска да живее тук и сега, разбирай, да потребява сега; да отложи потреблението за в бъдеще (спестяване/инвестиции); или да увеличава кешовите си баланси си срещу несигурността и неизвестността на бъдещето – това решава всеки сам и не може, нито трябва да бъде обект на „правителствена политика”.
Защо много бизнесмени обичат държавата, равния шанс и старт?
Много често се казва, че трябва да има равенство в шанса и старта. Ако целта действително е да се даде равен шанс на всички, то единственото решение е свободният, лишен от правителствена намеса пазар. Митът за това, че се раждаме и живеем във вакум, без значение какво са направили тези преди нас и че добрата държава ще „изравни” всички ни, е зловреден. Най-лошото е, че съдържа в себе си семената на отхвърлянето на частната собственост, завистта и погрешните психологически стимули.
Ако няма намеса на правителството, която да подпомага едни играчи за сметка на други, практически ще изчезнат всички пречки пред постоянната тенденция на пазара да излизат нови и нови хора с иновативни идеи и проекти, които постоянно да провокират статуквото, увеличавайки социалната мобилност, разпростирайки достиженията на епохата до все повече и повече хора.
Обратно, високите данъци и бремето пред натрупване на капитал – ето какво идва дюшеш на т. нар. „естаблишмънт”, поддържащ статуквото. Предприемачеството е икономическа функция и не означава морална добродетел само по себе си. Много предприемачи са близо до държавата – растат благодарение на нея, ползвайки я като защитен щит срещу всяка форма на конкуренция. Те се страхуват от свободната пазарна среда не по-малко от всеки тоталитарен диктатор.
Бедността не е порок, тя е последствие
Винаги ще има хора, които в концептуалната скала на доходите ще са най-долу. Плашилото „пропастта между най-богатите и най-бедните” не е и не може да бъде нещо страшно, ако е следствие от свободните пазарни отношения. Първо, защото е очебиен фактът, че в система на напълно свободни пазарни отношения има тенденция и хората в по-ниската скала на доходите, да имат стандарт на живот, за който и царе в миналото биха завидели. И, второ, но по-важно: всички доходи в условията на свободен пазар са генерирани въз основа на доброволна размяна и производство. Тоест, за да е забогатял някой, то той е предложил стоки и услуги, допринасяйки голяма стойност и правейки живота на съгражданите си по-добър.
Не такова е положението, за жалост, в огромната част от света, където „икономическата свобода” не съществува нито на теория, нито на практика. Бедността е само и единствено следствие от пречките пред свободните пазарни отношения да се развият, така че оскъдните производствени фактори да се използват най-оптимално, покачвайки стандарта на живот и в материален, и в личностен аспект.
Да се граби от едни и да се раздава на други не работи нито на национално, нито на международно равнище. Казусът с бедността в Африка е показателен. Вместо да се наливат милиарди и милиарди, които да пълнят джобовете на тоталитарни африкански диктатори, следва да се подпомогнат идеите, които стоят в основата на мира и високия стандарт. Правата на личността и защитата на частната собственост са единственото, което може да предизвиква спестявания, натрупани в други региони по света, да се насочат към Африканския континент. Само външни инвестиции могат преодолеят очевидния факт от реалността – че на Черния континент няма достатъчно спестявания и капитал, с който достижения на науката и техниката да бъдат приложени, а масовото производство да доведе до нормални условия за живот за милионите африканци.
Кой печели от „политическото” разпределение на доходите?
Отбелязахме твърдението, че ножицата при доходите между най-богатите в „развитите икономика” се разтваряла. (Колкото и неточно да е да се говори за „развити” икономики – сякаш има някакъв стадий на икономическо развитие, който веднъж достигнат автоматично пришива статута на „развита икономика”.) В същото обаче време нараства и делът от данъчните приходи, плащани от най-богатите. В САЩ, например, за 2010г., попадащите в най-високите етажи на прогресивното облагане допринасят със 70 процента за всички федерални постъпления. Истината обаче е, че в крайна сметка т. н. „средна класа” плаща за всички – нетен данъчен донор е и за „най-бедните” и „за най-богатите”, дондуркани и глезени от политическата каста и „политически разпределените доходи”.
Най-много печелят политиците, естествено. Практически политиците и бюрократите не плащат данъци – който твърди обратното се подвежда от счетоводната заблуда, че един политик трябвало да взема 2000лв., а без данъци – получава 1500-1600лв.. Истината е, че той не плаща данъци, а взема 1500-1600лв. „чисто” от изработилите реален доход в икономиката. Както видяхме, колосалните са и паричните ползи за близките финансови посредници, фирмите близки до властта, печелещи обществените поръчки, и въобще цялото срастване на бизнес с държава за сметка на естествения икономически пазарен процес.
Прогресивното данъчно облагане
В отговор на „проблема с неравенството” често се прибягва до данъчната „панацея” - прогресивното данъчно облагане. Колкото по-висок е доходът на даден икономически субект, толкова по-голяма относителна част от него се иззема, посредством данъците.
Целите: изравняване на доходите, повече приходи в хазната за харчлък, социална справедливост, увеличено потребление.
Прогресията при облагането на дохода, изкаран с труд, е защитавана от не един и двама „богаташи”, което едва ли не го легитимира. (Уорън Бъфет е чудесен пример). И това донякъде е нормално – когато голяма част доходите ти са от капиталови печалби и спекула на финансовите пазари, когато компаниите и банките, в които си инвестирал, са спасявани, субсидирани и рекапитализирани… Няма как да изпитваш уважение към способностите и доходите, изкарани по „старомодния” начин, както го нарича Мъри Родбарт, а именно: чрез труд.
Няма нищо справедливо в това държавата да третира различно гражданите си. Нито има гаранция, че като се преразпредели доходът от хората с по-висок доход към тези с по-нисък потреблението ще се увеличи. Вече казахме, че потреблението не води до икономически растеж, какъвто много често целят предлагащите идеята по спорният модел на лорд Кейнс. Презумпцията е, че богатите потребяват относително малка част авоарите си, а другото спестяват/инвестират или, недай си Боже, просто увеличават кешовите си баланси, което е и кошмарът на Кейнс. В това има доза истината, но и емпириката го поставя под съмнение.
Едни от най-спестовните хора и известни с това, например, са били скромните и отрудени френски селяни през 18-19век, а немалко „богаташи” харчат баснословни суми за щяло и нещяло. Все пак, както вече отбелязахме – няма нужда да се морализаторства затова дали е добре или не да се спестява - това се решава от свободните хора, които притежават себе си и доходите си. Фактът, че в номинално отношение, за едни и същи услуги от държавата, хората от високите „етажи” на прогресията плащат много, много повече е само поредното доказателство за ефектите от „криворазбраната” социална справедливост.
Пренасочването на доход чрез прогресивно облагане от най-производителните му сфери и най-високоефективните служители към дейности и работници с по-ниска производителност води до икономическо обедняване и е пряк път към цивилизационния регрес.
Равенство в достъпа до образование
Различният достъп до образование и квалификация често се изтъква като основен признак на неравенството. В САЩ, например, академичното образование е безбожно скъпо в порядъка на десетки, дори стотици хиляди долари.
С държавните гаранции и кредитната политика по раздаване на евтини кредити за студентите, търсенето на услугата изхвърча, а образователните институции видяха, че каквито и цени да сложат, има начин да бъдат платени. Дълговото заробване на студентите е ефект от държавната интервенция в този пазар, а неравенството по този показател има действително ужасни последствия за младите хора от самото начало на професионалния им живот. Няма и база за сравнение с времето, когато с желание, работа и спестяване, младежите са можели да изплатят без никакви дългове следването си. Въпросът е обаче как и защо се стига до този проблем, а когато се знае причината – лесно се достига и до решението.
Заключение: неравенство vs. равенство
И така, за финал да подчертаем дебело: няма морално-етичен стандарт, който логически издържано да може да защити равенството като нещо изначално добро и морално извисено. Нито в биологията, нито в сферата на икономиката, морала, политиката и бизнеса „равенството” може да бъде стандарт за добродетелност.
Да третираш добрия и старателния наравно с мързеливия не може да бъде считано за обективно морално, още по-малко естествено. В една чисто пазарна среда, неравенството в доходите е механизъм за плавното функциониране на пазарните сигнали и увеличава благосъстояние на всички чрез пазарния процес. Тогава, когато доходът започне да се разпределя и преразпределя по политически принцип – имаме обективно изкривяване, както на сигналите, които ценовата система, базирана на частна собственост, дава, така и тотално подтискане на психологическите стимули, касаещи връзката „усилия-резултати”.
Очевидна е истината, че хората са различни, а именно неравенството и различието правят многообразието на света, в който живеем, възможно. Нещо повече: именно неравенството и различията в мисленето, идеите, уменията и производителността са икономическата основа на процеса на разделението на труда, частната собственост и мирната размяна на стойност за стойност. Неравенството не е проблем – то е в основата на нашата цивилизация, на която дължим относително високия стандарт на живот и научно-технологичния напредък, на който днес се радваме.
От друга страна, равенство в мизерията и статута на робство е било характерно и за концлагерите на Хитлеристка Германия, Съветска Русия, Народна Република България преди години. Примери, които никога, в името на живота, не бива да следваме.
