В продължение на месеци ниските доходи на българите е тема номер едно в медийното пространство. Анализи, коментари и предложения от знайни и незнайни общественици заливат вестници, телевизии и социални мрежи. Даваме ли си сметка обаче, какво представлява процесът на повишаване на доходите? Може ли този процес да се осъществи от днес за утре? Очевадно отговорът е отрицателен. За жалост, не така мислят популистите … та тази статия е посветена на тях, но и за всички Вас, които вярват или не на популистките обещания и стиснатите юмруци.
Защо сме най-бедните в Европа?
Защо сме най-бедните в Европа е много коректен въпрос с лесен отговор. Настигащият статут на българската икономика е породен от безспорни факти „скрити” в нашата икономическа история. Лесно се забравя изкуствено поддържаната промишленост през 70-те и 80-те години. Лесно се забравят огромните дългови тежести от 80-те години, породени именно от неефективното поддържане на икономическия капацитет по това време. Лесно се забравят двата фалита на България през 90-те години. Все факти, които очевадно отговарят на въпроса защо сме в това положение.
Разбира се, веднага идва въпросът относно темпа на догонване. Важно е да се знае, че ние подобряваме нетното си равнище на средните доходи спрямо това в ЕС. Дали темпът е удовлетворяващ е дълбоко субективен въпрос. Лично според мен, отговорът е отрицателен. Определено можехме да завъртим педалите по-бързо и по-настойчиво. Тук говоря за завъртането на колелото на устойчивия икономически растеж. Колоездачите трябва в синхрон, помагайки си, да увеличат оборотите. Предприемачеството и ефективно работещите институции – това са колоездачите, които не просто нямат синхрон, тях изобщо ги няма на седалките … и колелото се движи по инерция все по-бавно и по-бавно. За голямо съжаление, наближаваме възвишение, което без горните колоездачи няма да успеем да преодолеем. А на заден ход колелото със сигурност ще загуби баланс … и ще падне.
Повишаване на доходите – Що е то?
Говорим ли за доходи, изпускаме една важна стъпка, защото номиналното увеличаване на доходите не винаги означава повишаване на благосъстоянието. Всички ние трябва да се борим за повишаване на стандарта си на живот, който е функция на доходите, но не само. Повишаването на стандарта на живот на дадена страна, както вече се спомена, е функция на доходите. Доходите, от своя страна, са функция на производителността на труда. Високата производителност на труда зависи от технологичните иновации, машините и капиталовите инвестиции. Те пък зависят от креативността и находчивостта на предприемачите. Тяхната активност обаче, зависи от политико-икономическата система, която защитава индивидуалните права и свободи.
Често съм казвал, че „таймингът” е от изключителна важност. Той е много важен, но често пъти трудно се осъзнава от определен кръг хора … понякога малко, понякога цяла дузина. Резултатите от реални, структурни реформи ще родят резултати след време … 5 … 6 … 7 години. Същото се отнася и до повишаването на доходите … това е дълготраен процес, който изисква много. И това много няма да дойде от някой друг, а от нас самите. Икономическият растеж не е просто една цифра, не е просто БВП и толкова, икономическият растеж се крие във всеки един от нас, със своите идеи и мотивацията да ги реализира.
За да може това да се случи обаче, трябва да са налични ефективно работещи институции, които да генерират равните права и ясна регламентация на правилата. Само тогава може да се роди ефективна конкуренция, която е най-големият враг на монополите и олигополите. Не ни трябва комисия за защита на конкуренцията … трябва ни среда, в която частната собственост е неприкосновено право на всеки гражданин, в която прокуратурата и съдебната власт работят ефективно и ефикасно, в която работата на полицията е прозрачна и резултатна. За голямо съжаление, това в България е химера и поради тази причина употребявам думата „ражда” … защото все още очакваме това толкова трудно раждане … няколко десетилетия …
Разликата между обещания и реалност!
Обещания за национализация, за повишаване на данъците, на минималната работна заплата, за понижаване на пенсионната възраст и тн., няма да доведат до покачване на нашето благосъстояние. Точно обратното, популистките предложения водят до катастрофални последствия. С тях се запазва именно статуквото, против което са насочени протестите – политически и икономически. Истинските належащи промени вече бяха изложени … Именно тези промени обаче, са политически крайно нежелани, точно поради неминуемата разруха на статуквото.
Забележете, че лесните решения, от гледна точка на възможност за бързо въвеждане, като национализация, ръст на данъци, минимална работна заплата, чисто логически няма как да са ефективни – в противен случай, много лесно щяхме да забогатеем безмерно, с няколко нормативни промени. Подобни „икономически” (прахоснически) мерки имат само една единствена цел – потушаване на текущото недоволство, за да може керванът да продължи да си върви … по старо му … дежа вю!
Държавата – Робин Худ или Франк Фармър?
Трябва веднъж за винаги да разберем, че държавата не генерира доходи, което е съвсем нормално. Тя има задачата да създаде предвидима и устойчива среда за предприемачите, които са хората можещи да донесат икономическа добавена стойност. Нейната роля е много важна, именно в създаването на ефективната система, към която се връщам за пореден път.
Държавата обаче, не трябва да се изявява, като активен играч, чрез интервенции и високи нива на преразпределяне. Тя трябва да бъде „пазачът” на правилата или с други думи не Робин Худ, а Франк Фармър (Героят на Кевин Костнър в „Бодигард”).
Не е ли очевидно, че непрекъснатото увеличаване на нуждата от социални трансфери, поради голямо относително количество безработни и пенсионери е ясен сигнал за неустойчивото положение на цялата икономическа структура, а не на неангажираността на държавата.
Финансова стабилност – Анатема!
Вмъквам и един интересен казус, който е пряко свързан с разюздения популизъм в последните седмици. Показателно за арогантността на популизма е яростното хулене на финансовата ни стабилност и Дянковото стягане на коланите.
Бързам да уточня, че Дянков говореше за стягане на коланите, както виждате подчертавам говореше. Всъщност той направи точно обратното – на колана бяха направени допълнителни дупки. Постните пици хич не бяха постни, а обилно потопени в мазнинка. Тази калоричност обаче, облагодетелства едни сектори, за сметка на други. Ако погледнем конкретно бюджет 2013, той има най-голямата разходна част в цялата нова история на България. Да не говорим за бюджетните дефицити, които се превръщат в хронични, за увеличения държавен дълг и стопения фискален резерв …
Тези които критикуват принципната позиция за поддържане на финансова стабилност, явно искат финансова нестабилност? Така излиза. Пародията се крие там, че финансовата стабилност на ниво домакинство, фирма, държава дори не трябва да се коментира – тя е най-логичната характеристика за устойчивост и просперитет. Но стабилността, като икономическа и философска категория е само базата нужна за генериране на добавена стойност в икономиката. А пътищата за нейното постигане вече са ясни … нали?
